Затъмнение
- Автор: Майер Стефани Морган
- Язык: болгарский
- Переводчик: Моника Колчевска
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Затъмнение». Краткое содержание книги:
Продължават приключенията на тинейджърката Бела Суон, която този път се сблъсква с непримиримото желание за отмъщение на вампирката Виктория. Книгата ни представя и невероятното на пръв поглед примирие между вампирите от Форкс и върколаците от Ла Пуш, което е толкова необходимо за спасяването на любимата им Бела. В книгата читателят става свидетел и на борбата между Едуард и Джейкъб за сърцето на Бела, а Бела от своя страна се изправя пред предизвикателството да се омъжи за своята голяма любов Едуард.
— Ние сме тук! — Едуард каза, посягайки да докосне вярното място. Джейкъб се отдръпна от ръката му механично, а след това се успокои. Едуард се направи, че не е забелязал. — И ще я заведеш тук горе! — Едуард продължи, проследявайки криволичещ път около вертикалните линии на картата. — Грубо казано петнадесет километра!
Джейкъб кимна веднъж.
— Когато си на километър и половина далеч от тук, би трябвало да пресечеш пътя ми. Това ще те води. Имаш ли нужда от картата?
— Не, благодаря! Познавам местността много добре. Мисля, че знам къде отивам.
Изглеждаше, че на Джейкъб му беше по-трудно да поддържа тона си учтив, от колкото на Едуард.
— Ще мина по по-дълъг път! — каза Едуард. — И ще се видим след няколко часа!
Едуард се вглеждаше в мен нещастно. Той не харесваше тази част от плана.
— До скоро! — промърморих аз.
Едуард се изгуби между дърветата, насочвайки се в обратната посока!
Скоро след като Едуард го нямаше, Джейкъб се развесели!
— Какво става, Бела? — попита той с голяма усмивка.
Извъртях очи.
— Все същото!
— Да! — съгласи се той. — Банда вампири, опитващи да те убият! Обичайното!
— Обичайното!
— Е — каза той, докато си обличаше якето, за да освободи ръцете си. — Да се захващаме!
Намръщвайки се, направих една крачка към него.
Той се наведе и постави ръка зад колената ми, повдигайки ги във въздуха. Другата му ръка ме хвана преди да си ударя главата в земята.
— Идиот! — измънках аз.
Джейкъб се изкикоти, тичайки вече през гората. Той запази балансиран ход, бърз тръс, който силен човек можеше да поддържа само при равна повърхност, ако не беше натоварен с четиристотин килограма, като него.
— Няма нужда да тичаш! Ще се измориш!
— Тичането не ме изморява! — каза той. Дишането му беше спокойно — като променено темпо на маратонец. — Освен това, скоро ще застудее. Надявам се, че лагера ще е готов преди да пристигнем.
Поставих пръст на тракащият цип на якето му.
— Мислех си, че сега не ти става студено.
— Не знам. Донесох го за теб в случай, че не си подготвена. — Той погледна към якето ми, сякаш беше разочарован, че съм подготвена. — Не ми харесва как се променя времето. Изнервя ме. Забеляза ли, че не срещнахме никакви животни?
— Хм, не!
— Предполагам, че нямаше. Сетивата ти са толкова притъпени.
Оставих това да премине.
— Алис също беше разтревожена за бурята.
— Отнема много, за да успокоиш гората по този начин. Избрахте пълен мрак, за да лагерувате.
— Не беше напълно моя идея.
Краткия път, по който той пое, започна да се издига все повече устремено, но това не го забави. Той стъпваше от камък на камък, без да изглежда, че има нужда от ръцете си. Безпогрешния му баланс ми напомни за планинската коза.
— Какво е новото ти допълнение към гривната? — попита той.
Погледнах надолу и осъзнах, че кристалното сърце се поклащаше на китката ми.
Свих рамене виновно.
— Още един подарък за завършването.
Той изсумтя.
— Камък. Фигури.
Камък? Изведнъж се сетих за недовършеното изречение на Алис пред гаража. Вглеждах се в блестящото кристално сърце и се опитах да си спомня какво се опитваше да каже Алис преди… за диамантите. Да не би да се опитваше да каже, че вече е сложил един? Следователно, аз вече носех един диамант от Едуард? Не, това е невъзможно. Сърцето сигурно е пет карата или нещо от този вид. Едуард не би…
— Мина доста време, от както не си идвала в Ла Пуш. — Джейкъб каза, прекъсвайки тревожните ми предложения.
— Бях заета — отговорих му аз. — И… сигурно не бих дошла.
Той се нацупи.
— Мислех, че ти трябваше да бъдеш тази, която прощава, а аз трябваше да бъда недоволния.
Свих рамене.
— Доста мислех за последния път, а ти?
— Не!
Той се засмя.
— Макар и да лъжеш, ти си най-големия инат — жив човек.
— Не знам за втората част, но определено не лъжа.
Не ми харесваше да водим този разговор при сегашните обстоятелства — с горещите му ръце, обвити около мен, и нищо, което да мога да направя, за да го променя. Лицето му беше по-близо, от колкото исках да бъде. Искаше ми се да направя крачка назад.
— Умният човек обмисля всички варианти.
— Направих го! — отвърнах аз.
— Ако не си мислила за… последния ни разговор, значи това не е вярно.
— Разговора не е свързан с решението ми.
— Някои хора биха направили всичко, за да се заблудят.
— Забелязала съм, че върколаците са крайно предразположени към тази грешка — мислиш ли, че е генетично заложено?