Затъмнение
- Автор: Майер Стефани Морган
- Язык: болгарский
- Переводчик: Моника Колчевска
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Затъмнение». Краткое содержание книги:
Продължават приключенията на тинейджърката Бела Суон, която този път се сблъсква с непримиримото желание за отмъщение на вампирката Виктория. Книгата ни представя и невероятното на пръв поглед примирие между вампирите от Форкс и върколаците от Ла Пуш, което е толкова необходимо за спасяването на любимата им Бела. В книгата читателят става свидетел и на борбата между Едуард и Джейкъб за сърцето на Бела, а Бела от своя страна се изправя пред предизвикателството да се омъжи за своята голяма любов Едуард.
Спомних си нещо, което Джейкъб ми беше казал преди много време, преди всеки от нас да знае нещо за върколаци.
— Не каза ли, че Ефраим Блек е бил последният водач на Килайетите?
— Да, точно. Защото той е бил Алфа. Знаеш ли че, технически, Сам е вожда на цялото племе сега? — той се засмя. — Луди традиции.
Замислих се за това за секунда, опитвайки се да сглобя парченцата.
— Но ти също каза, че хората слушат баща ти повече от всеки друг член на съвета, защото е бил син на Ефраим Блек?
— И какво за това?
— Е, ако е заради произхода… следователно не трябва ли ти да си вожда?
Джейкъб не ми отговори. Той се взираше в тъмната гора, като че искаше внезапно да се съсредоточи на къде е тръгнал.
— Джейк?
— Не, това е работа на Сам. — Той задържа очите си на непроходимия ни път.
— Защо? Неговия прадядо е бил Леви Ълий, нали? Той също ли е би Алфа?
— Има само един Алфа — отговори той механично.
— Тогава какъв е бил Леви.
— Нещо като Бета, предполагам. — Той изсумтя на любопитството ми. — Като мен.
— Няма никакъв смисъл.
— Няма значение.
— Просто искам да разбера.
Джейкъб накрая срещна объркания ми поглед, а след това въздъхна.
— Да! Аз трябваше да бъда Алфа.
Веждите ми се събраха.
— Сам не искаше да отстъпи ли?
— Не. Аз не исках да се изкача.
— Защо не?
Той се намръщи, чувствайки се неудобно от въпросите ми. Е, беше негов ред на се чувства некомфортно.
— Не исках нищо от това, Бела. Не исках нищо да се променя. Не исках да бъда някакъв си легендарен вожд. Не исках да бъда част от глутница вълци. Нямаше да го приема ако Сам ми предложеше.
Замислих се за дълъг момент. Джейкъб не ме прекъсна. Той се взираше в гората отново.
— Но аз си помислих, че ще си по-щастлив. Че се справяш с това — накрая прошепнах аз.
Джейкъб ми се усмихна успокоително.
— Да, наистина не е толкова лошо. Вълнуващо понякога, като това нещо утре. Но първоначално беше сякаш си замъкнат във война, за която не знаеш, че съществува. Нямаш никакъв избор, знаеш ли? И беше толкова крайно. — Той сви рамене. — В такъв случай, предполагам, че сега съм доволен. Трябва да бъде сторено и аз мога да вярвам на някой друг да го направи? По-добре е да бъда сигурен.
Гледах го, чувствайки неочакван вид страхопочитание от моя приятел. Той беше повече от пораснал, отколкото му давах аз. Като Били онази нощ при огъня, имаше величие, което не очаквах.
— Вожде, Джейкъб — прошепнах, усмихвайки се на начина, по който двете думи звучаха заедно.
Той извъртя очи.
Точно след това вятъра задуха по-ожесточено през дърветата около нас, изглеждаше сякаш духа от някакъв ледник. Острия звук от счупване на дърво отекна в планината. Макар светлината да изчезваше, докато страшния облак покриваше небето, все още можех да видя малките бели петънца, който се носеха из въздуха край нас.
Джейкъб усили темпото, задържайки очите си на земята, докато спринтираше. Аз се свих повече срещу гърдите му, ужасявайки се от нежелания сняг.
Бяха минали само няколко минути, когато Джейкъб се спусна откъм запазената от вятъра страна на каменистия връх и можехме да видим малката палатка, намираща се срещу закътано място. Още снежинки падаха около нас, но вятъра беше твърде ожесточен, за да им позволи да паднат.
— Бела! — Едуард отвъд главата ми. Тонът му беше безпогрешно искрен. — Това беше по-бързо, от колкото очаквах, и наистина го оценявам.
Завъртях се, за да видя реакцията на Джейкъб.
Джейкъб само сви рамене, цялата дружелюбност просто се изми от лицето му.
— Влез вътре. Ще бъде лошо — косата ми настръхна. — Палатката сигурна ли е?
— Вързах я към скалите.
— Хубаво.
Джейкъб погледна към небето — сега беше черно от бурята, осеяно с малки въртящи се снежинки.
Ноздрите му се разшириха.
— Ще се променя — каза той. — Искам да знам какво става вкъщи.
Той закачи якето си на нисък клон и тръгна към мрачната гора без дори и да се обърне.
22. Огън и лед
Вятърът тресеше палатката и аз се тресях с нея. Температурата падаше. Можех да го усетя през якето си. Бях дебело облечена, нямаше никаква разлика. Как можеше да е толкова студено? Как можеше да става все по-студено? Трябваше да спре да се влошава, нали?
— К-к-колко е ч-ч-часът? — насилих думите да излязат през тракащите ми зъби.
— Два — отговори Едуард.
Едуард седеше, колкото беше възможно най-далеч в тясното пространство, изплашен дори да диша до мен, след като вече бях толкова студена. Бе твърде тъмно, за да видя лицето му, но гласът му беше пълен с притеснение, нерешителност и безсилие.