Далечно царство

След като се измъкнахме от Ликантия, Дженъс и аз отидохме в хана, където бях оставил моите хора и златото. Ханджията каза, че хората се били върнали у дома още преди седмици, сигурни в смъртта на своя господар. И може би беше по-добре, че бяхме само двамата. Бяхме въоръжени само с копието, което бях измъкнал от ръцете на войника в двора на Нису Саймън, и с неугледния косер, който Дженъс беше взел с измама от ханджията. Вървяхме колкото се може по-бързо, защото пътищата и хълмовете бяха пълни с патрули. Имаше не само патрули в ликантийска униформа, но и кавалеристи, облечени в униформата на рода Саймън.

— Значи не съм успял да го кремирам — каза Дженъс. Аз също бях разочарован. Предполага се, че никой човек не бива хладнокръвно да желае смъртта на друг, но аз знаех, че моят живот, животът на моето семейство, на моя род, на моята прислуга и на всяко бъдещо поколение Антеро ще бъдат застрашени, докато не бъде унищожен родът Саймън. Знаех и че не мога да спра кръвната вражда. Но това беше в бъдещето… А за момента беше достатъчно, че успяхме да минем без проблеми покрай Ликантийските поделения и да пристигнем у дома.

По улиците имаше много Орисианци, но почти всички бяха мъже. Тук-там се мяркаха жени, но нямаше никакви деца. Всички бяха намусени, чуваха се викове и спорове. Над тлеещите руини на една сграда, запалена може би предния ден, се издигаше пушек. Спомних си, че тук беше канцеларията, където жреците изчисляваха митото, събирано от всеки керван, който влизаше през градската порта. Спомних си за мошеника Превотант и как се отървах от него, и похвалих онзи бог, който и да беше той, който беше изпратил лошия шанс на тази къща на подкупите.

Не знаехме какво става, но знаехме, че е най-добре да побързаме, за да стигнем до вкъщи преди да започне разследването. Не можахме да го сторим. Един пехотен патрул — шестима души с копия, двама с лъкове, един ефрейтор и един млад офицер — излезе от една странична улица. Всичките носеха нагръдници с герба на бреговата охрана — а тя по закон трябваше да бъде вън от Ориса.

— Стой! — чу се вик. Копията се насочиха срещу нас, стрелците поставиха стрели на тетивата. Двамата с Дженъс спряхме. Офицерът извади от закачената на колана му чанта един свитък.

— Амалрик, глава на фамилията Антеро, удостоен от града и боговете на Ориса с благородническа титла?

— Аз съм.

— Дженъс Грейклок, веднъж от Кострома, друг път от Ликантия, понякога използуващ званието капитан?

— Аз ще отговарям за името… а ти един ден ще отговаряш за обидата — озъби се Дженъс.

— Млъкни! Нямам намерение да обиждам, а изпълнявам нарежданията на градската управа как да се обърна към вас. Имам заповед за арестуването на благородника Антеро и, ако Дженъс Грейклок е с него, и за неговото арестуване.

— По какво обвинение? — поисках да зная аз.

— Обвинението още не е изготвено, но ще го имате навреме.

— Кой е подписал тази заповед?

— Жрец Касини, приподписана от сановника Сишон.

— Как може такава писмена заповед да се изпълнява от бреговата охрана? За сигурността на града се грижи Маранонската гвардия.