Далечно царство
- Автор: Кол Алън, Бънч Крис
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стоянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Далечно царство». Краткое содержание книги:
— Гледайте килията насреща — посъветва ни офицерът. — Така няма да си мислите, че сте забравени.
Хората му решиха, че това е много остроумно, разкикотиха се и излязоха. Огледах се. Нямаше никаква светлина с изключение на две факли, поставени в двата края на голямата килия, и отблясъците, идващи от ужасната сцена отсреща. Строполих се на калната мръсна подгизнала слама, застлана кой знае кога.
— Амалрик! — Гласът на Дженъс беше груб. Изправих се и ги видях. Наши другари затворници. В килията имаше може би петдесет мъже. Повечето стояха или лежаха отчаяни, без да обръщат каквото и да било внимание на най-новите жертви. Но не всички… Към нас се затътри една група. Усетих ги с обонянието си. Помислих си, че очите им светят като на вълци, преди да убият жертвата си. Поне така са ми разказвали, макар никога да не съм виждал такова нещо.
Един от тях, по-едър от останалите, излезе напред.
— Дайте си дрехите — каза той с монотонен глас, който не издаваше нито заплаха, нито обещание. — И хубавото момче ще обслужва когото му кажем.
Дженъс ме хвана за рамото. Заотстъпвахме към близката стена. Затворниците се затътриха към нас, без да бързат. И защо да бързат? Времето беше тяхно и може би щеше да им е по-приятно, ако играта се удължеше. Дженъс продължаваше да хвърля погледи зад себе си. Според мен вече бяхме намерили защита за гърбовете си, но той ме избута встрани, наведе се, взе нещо и ми го подаде… нещо бяло… тояга. Докато разбера, че е човешка бедрена кост, Дженъс отново се наведе — затворниците приближаваха — и се изправи, стиснал белезниците от костите на някой отдавна умрял нещастник. Първият затворник изруга и се хвърли към нас, точно когато Дженъс размаха белезниците и го фрасна с тях през лицето. Той изрева като промушена с копие мечка и падна. Друг нападател се нахвърли върху мен. Ударих с костта, тя изтрещя и се счупи заедно с ръката на нападателя; отчупеният й край беше остър като рапира. Забих я в корема му и веднага я измъкнах, защото някой се опита да ме сграбчи за раменете. Наведох се напред, за да го прехвърля през глава, и Дженъс го удари с белезниците. Чух как костите му изпукаха, ръцете му ме пуснаха и аз се изправих. Друг затворник ме стисна и започна да ме души. Спомних си хватката на Дженъс, вдигнах ръце, кръстосах ги в китките под ръцете на затворника, замахнах настрани и ги разтворих. Без да спирам, както ме беше учил Дженъс, ритнах човека по коляното, после се извъртях и забих юмрук в гърлото му. Нещо изклокочи и той се свлече. Последва друго сгромолясване и писък — оръжието на Дженъс бе повалило още един. Останаха само трима нападатели — но и те заотстъпваха, вдигнали ръце.
— Добре. Добре — каза единият. Дишаше тежко. — Пак ще се срещнем.
— Не, няма да се срещнем — каза Дженъс категорично. — Иначе по-добре да убиете и двама ни… или никога да не заспивате. Погледни ме… ти. — Този, който говореше, спря да се заканва. — Зная неща, които ти… и тези копелета отсреща… — Дженъс посочи с палец към килията за мъчения… — изобщо не можете да си представите. — И преди човекът да може да реагира, Дженъс пусна белезниците, наведе се напред и протегна ръка. Кълна се, че едва докосна човека със свитите си пръсти, но онзи изрева от болка, преви се и без да спира да пищи, се хвана с две ръце за челюстта. — Ще живееш — каза приятелят ми. — Но болката ще ти напомня за мен цяла седмица.
Останалите вдигнаха другаря си и побързаха да го отнесат в другия край на килията.
— Ще опитат ли пак?
— Може би — отговори Дженъс равнодушно. — Във всеки случай трябва да спим нащрек. Може да направя едно заклинание, та сламата да пращи, все едно се чупят дебели дървета, ако някой реши да се промъкне към нас.
Така започна втората фаза на нашето затворничество. По някакъв начин, докато бяхме спали, телата на убитите от нас бяха изнесени, без да чуем. Неколцината затворници, които господстваха в килията, не ни създаваха повече неприятности. Видях обаче как се отнасят към по-слабите затворници и понечих да се намеся. Дженъс не ми разреши.
— Ние си създадохме наша ниша в това малко общество от прокълнати. Те ще ни оставят на мира дотогава, докато ние не засегнем техните… интереси.
Ядосах се, защото в крайна сметка той беше прав, и престанах да слушам звуците, които се раздаваха при грубиянските им забави. Установих, че мога да изолирам тези звуци също както очите ми можеха да гледат през решетките към килията за мъчения и да не виждат изтезанията. На два пъти хора от нашата клетка бяха извеждани и измъчвани. Някои от техните другари намираха това за много забавно.
Не можехме да кажем кога е ден и кога нощ. Опитвах се да се ориентирам по храната, ако приемем за храна вонящата каша и мухлясалия хляб, които получавахме един път дневно. Дженъс ми каза да не се тревожа — стар тъмничарски трик за сломяване на волята на затворника било да му дават храната през различни интервали. Той може да яде три пъти в един ден и да мисли, че са минали три дни, а после цели три дни да не получи никаква храна и да мисли, че това е най-безкрайният ден в живота му. По-късно разбрах, че в тази отвратителна килия сме прекарали почти цял месец.