Далечно царство
- Автор: Кол Алън, Бънч Крис
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стоянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Далечно царство». Краткое содержание книги:
— Аз имам злато… много злато недалеч от Ликантия — казах. — Но ще ми трябва доста време да превърна половината си имот в злато и да ти го пратя там, където искаш.
— И ние също нямаме време — намеси се Дженъс. — Знае се, че властелините не са много търпеливи.
— Така е — потвърди Грейф. — Остават ви два-три дни, така чух. Най-напред там… — Той кимна към затворените железни врати и аз разбрах, че наистина знае много за този затвор и за нашия случай. — …после пред трима жреци, магическа троица, зад която ще е цялата мощ на властелините. Ще ви сломят… и няма да помните нищо, няма да ставате за нищо, освен да просите по улиците, и то ако ви отпуснат някоя година живот.
— Тогава как мога да те направя богат? — попитах аз. — Не очаквам да ми имаш доверие да ти платя след като излезем. И като стана дума за това, как можеш да ни изведеш оттук?
— Това не трябва да знаете — каза Грейф. — Колкото до първото, аз ти вярвам. Никога не съм чул някой Антеро да е нарушил думата си. Но ще взема подаръци от двама ви, за по-сигурно. Малко кръв, малко коса, малко кожа, малко плюнка. За по-сигурно.
Погледнах Дженъс. Лицето му беше безизразно. Каква друга възможност имахме? Дори опитът за бягство да пропаднеше, какво щяха да ни направят? Нямаше да ни убият, поне докато не научат онова, което желаят. Така че вероятно не ни чакаше нищо повече от бой, ако бъдем заловени и върнати в килията, и да ускорят срещата ни с инквизиторите. Проврях ръцете си през решетката и двамата с Грейф допряхме длани.
— Нека очите ми изтекат, нека устата ми онемее, нека ушите ми оглушеят, нека животът ми свърши, ако наруша тази клетва да видя и двама ви извън тази килия да ходите свободно — каза той. Повторих клетвата му, като промених последната част: „ако не възнаградя този човек както заслужава и не го удостоя с честта, която му се пада“.
— А сега чакайте. Чакайте. Малко почакайте. И Грейф излезе в коридора да викне пазачите.
Чакахме. Един ден… после втори… и трети. Дженъс се разхождаше напред-назад, неспособен да яде, неспособен да спи. Аз се преструвах на спокоен, но ми се щеше да последвам примера му.
Събудих се от силно фучене на вятър, разсъних се и видях Грейф да влиза в килията. Държеше дълга тояга ниско над пода. Докато се приближаваше, го чух да мърмори. Мърморенето… и фученето на вятъра спряха. Той прошепна нещо и решетките се отвориха, старото ръждясало желязо се плъзна така плавно, сякаш беше току-що излята, добре смазана стомана. Двамата с Дженъс мигновено излязохме от килията. Изглежда, никой от останалите затворници не беше забелязал нито отварянето на вратата, нито нашето излизане, нито затварянето. Грейф остави тоягата на пода и измъкна отнякъде две мантии с качулки. Даде ни знак да ги облечем, после пъхна в ръцете ни по парче хартия. На моето беше написано: „НЕ КАЗВАЙ НИЩО. СЛЕДВАЙ МЕ. КАЖИ ТИХО: АЛОТЕМ, БЕРЕНТА, АЛОТЕМ.“ После вдигна тоягата и като я държеше все така ниско, тръгна към стълбите и стаята на пазачите. Продължаваше да мърмори заклинанието. Ревът на вятъра се поднови. Видях по лицето на Грейф да се лее пот въпреки ледената влага на подземието. Следвахме го и шепнехме двете думи — навярно заклинанието, получено от познатия му жрец. Минахме през стаята на пазачите. Половината от тях спяха, но петима или шестима бяха будни. Не ни видяха. Тръгнахме по стълбите. Щом доближехме някоя затворена врата, Грейф я докосваше най-напред с единия край на тоягата си, после с другия и тя се отваряше.
Стигнахме до първия етаж на замъка. И тук имаше часовои, но никой от тях не ни видя. Усетих, че Дженъс спря, и се обърнах. Беше протегнал ръка към една пламтяща факла. Докосна я за момент и бързо отпусна ръката си, защото Грейф се обърна и нетърпеливо му махна. Излязохме от замъка. Валеше и дъждът плющеше по камъните. Вкусвах сладостта му и слушах плющенето — нещо, което не се бях надявал да изживея отново. Чакаше ни карета с четири коня, кочияш и четирима ездачи. Приличаше на карета на богаташ — човек, който в този час може да има тайна сделка с властелините или техните жреци. Грейф ни даде знак да се качваме, спря да мърмори заклинанието и каза:
— Сега стойте вътре. Не поглеждайте навън. Каретата ще ни откара до следващото място и после ще излезем от града. Започвай да мисли как по-бързо да ми нагребеш златото, Антеро. — И затръшна вратата на каретата. През пердетата не се виждаше нищо. Каретата се олюля — Грейф сигурно се качваше на стъпенката. Тръгнахме. Въздъхнах облекчено.