Далечно царство

Поразговорихме се с нашите другари по килия. Някои от тях бяха говорили срещу властелините на Ликантия, но повечето бяха криминални престъпници, по общо признание съвсем пропаднали хора. Но поне не бяхме в дупката на обречените, защото веднъж видяхме един човек, пуснат оттам. Той фъфлеше благодарности, ронеше сълзи и се опитваше да целуне обувките на пазача, който го извеждаше.

Знаех, че ни държат тук, за да отслабят решителността ни. Предположих, че ни чака и килията за мъчения.

— Може би — каза Дженъс. — А може и да ни отделят и да ни обезверят с магия.

Помислих си, че това потвърждава предположението ми, че не сме в най-ужасната част на Ликантийските тъмници, но не казах нищо. Защо да униваме още повече?

После дойде надеждата. Един затворник имаше посетител! Беше жена — или поне тази повлекана твърдеше, че му била жена. Беше й разрешено да го види — вратите на килията за мъчения, разбира се, през това време бяха затворени. Пуснаха ги за няколко минути в стаята на пазачите. След няколко дни, ако наистина бяха дни, дойде братът на друг затворник. Забелязах, че почти през цялото време те чертаеха нещо, което приличаше на планове на сграда. Попитахме за правото за посещение и ни казаха, че с достатъчно злато всеки затворник, с изключение на затворените заради убежденията си, може да има посещение. В зависимост от капризите на началника. Понякога в цената влизало и допълнение към парите, каза един затворник. Според него повлеканата сигурно е трябвало да спи с пазача, преди да може да види „съпруга си“.

— Щом може да влезе някой отвън — каза тихо Дженъс, — тогава сигурно е възможно за някой… някои двама… да излязат, нали? Преди да започне третата част от плана на властелините.

— Как?

— Не зная — отговори той. — Остави ме да помисля как да направя магия, та и ние да имаме посетител.

Но не се наложи да измисля план. Малко след това дойде и нашият посетител. Двама пазачи въведоха в килията един мъж. Не беше висок, но много обемист и обезформен, тътреше се като животно. Пазачите извикаха един затворник, който изсумтя изненадан, после се отправи към решетките. Видях блясъка на злато и пазачите си отидоха. Посетителят каза няколко думи на затворника, след което той — главорез, затворен за особено варварско наемно убийство — дойде при нас.

— Ей, вие двамата. За вас е.

Зяпнах от изненада, а после двамата с Дженъс разпознахме мъжа отвъд решетките. Трябваше да го позная още с влизането. Беше Грейф, моят пазач от кошмара, а в истинския живот доставчик на магическа информация на Дженъс. Отново чух басовия му глас и видях обезобразеното му лице.

— Господарю Антеро. Капитан Грейклок. Изглежда, колелото пак се е завъртяло, а?

— Откъде разбра, че сме… — започна Дженъс.

— Запомни едно — прекъсна го нетърпеливо Грейф. — Аз научавам всичко, което си струва да се знае. Чух и платих да вляза, защото познавам Ролф, така че после няма да има подозрение.

— После ли? — попитах аз.

— Ти също! — сопна се той. — Млъкни! Няма никакво време! Не бива да се мотаем, защото след един час жреците ще вкарат тук дух, който да бди. А подозирам, че и Саймън има свои хора, които правят магии над вас, за да е сигурен, че сте там, където ви е тикнал.

— Можеш ли да ни измъкнеш оттук? — Дженъс беше разбрал какво иска да каже Грейф. Грейф изкриви безформените си устни в усмивка и кимна.

— Мога. Ама ще бъде скъпо, много скъпо. Познавам един жрец, работи на черно и е готов да ви измъкне. Ще ми трябва злато… достатъчно злато, та да избягам далеч от Ликантия, далеч от Нису Саймън и властелините.

— Ще го имаш — казах аз. — И ще имаш нов живот. В Ориса или където пожелаеш. Колко злато?

— Половината — каза твърдо Грейф. — Половината от всичкото злато на Антеро. Мисля, че като цена за човешка глава е евтино, тъй като няма друг Антеро освен сестра ти, която няма желание да ражда, и братята ти, чиито деца няма да стигнат по-далеч от писарушки.

— Доста знаеш за семейството ми — казах аз.

— Ами да — каза Грейф. — Трябва ми достатъчно злато, та нито една повлекана и нито едно момче да не откаже онова, което ще му предложа. Злато, та да мога да кажа на който и да е офицер от стражата да се изтакова в шапката си, и той да го направи, а после да си я сложи на главата и да разправя, че така било модно и да си отиде усмихнат! Точно затова попроучих едно-друго, преди да дойда при вас.