Задочни репортажи за България

Но да говоря за писателското ежедневие, без да спомена ролята и значението на писателските жени, значи да махна солта от гозбата. Мисля, че кастовото съзнание на нашите писатели, подчертаването, че те са нещо особено, стоящо над другите граждани в страната, беше ревностно поддържано от писателските съпруги или любовници. Немалко от тях бяха интелигентни и красиви същества, които се стараеха да се обличат по последната парижка мода, да показват изискани маниери или ако трябва да си послужа с един ироничен израз на Милчо Радев — да показват, че принадлежат към „Бон Монда“. Те бяха тези, които подхранваха и разпалваха амбициите на мъжете си, често се отъждествяваха с техните произведения и бяха готови фанатично да ги защитават. Някои от съпругите на мои близки колеги играеха ролите на началник-щабове на писателските въоръжени сили, т.е. планираха стратегията и тактиката на пишещия творец. Както ще видим по-късно — в главата за любовните сделки, понякога там, където писатели пропадаха, техните съпруги успяваха. Много от жените на редакторите четяха представените за печат книги в бюрата на техните съпрузи и изразяваха мнение, което се опитваха да налагат. Но тук трябва да кажа, че някои от тези съпруги наистина превишаваха по интелигентност и проницателност известните си съпрузи, така че последните търсеха най-напред техните мнения и съвети. От друга страна, жените внасяха в цялата атмосфера на нашето кастово общуване много повече живот и реалност. По принцип те бяха по-тясно свързани с действителността и в много отношения техните инстинкти бяха безпогрешни. И все пак смея да кажа, че те бяха моторите на чисто дребнобуржоазното съществуване на писателите. Те бяха тези, които тласкаха писателските ръце да пишат за коли, за вили или пътуване в чужбина. Парадоксално или не, един писател описваше героизма на Септемврийското въстание, воден главно от желанието да си завърши оградата на вилата. Друг писател величаеше образа на комуниста, за да може да смени москвича си с фиат. Трети разказваше (измисляше) трудовите подвизи на работниците единствено за да си осигури собственото приятно нетрудово съществуване. Мисля, че ние, българските писатели, сме най-добрият пример на дребнобуржоазен комунизъм. И в тази дребнобуржоазна симфония на осигуреност, лесен живот и суетно самодоволство писателските жени свиреха първа цигулка. Някои от тях сами се опитваха да пишат. Не липсваха и семейни драми, разводи, изневери, които от време на време раздвижваха вълните на спокойната клубна атмосфера. Но общо взето, писателите следваха морала на времето, което означаваше, че в своите любовни или сексуални авантюри те ползуваха задната улица, т.е. външното приличие се спазваше. Писателите, както мнозина други, се опитваха да придобият нещо тайно, без да загубят нещо явно. Любовно-сексуалните отношения в голямото семейство бяха толкова усложнени, че имаше някаква истина в думите на Васил Попов, който, като гледаше една вечер хората в клуба, каза: „Струва ми се, че тук всички сме роднини“.