Задочни репортажи за България

В последната година на моя живот в България завеждах отдел в издателство „Народна младеж“. И тогава, застанал от другата страна на редакторското бюро, можах да вкуся много определено от тази следобедна атмосфера на обречени отношения. Беше съвсем нормално приятели и познати да звънят по телефона и да се застъпват за книгите на близки автори. Нерядко се обаждаха и разни важни личности, за да кажат, че книгата на еди-кой си трябва да се издаде, по-бързо, и то в голям тираж.

Странно, но нито като редактор, нито като автор аз присъствувах и взех участие в какъв да е задълбочен анализ на творба и време. И аз като другите изпитвах чувството, че нещата са предопределени и че е пълна безсмислица да се опитвам да спирам лошата книга на някакво важно име, или пък да доказвам на сериозно нейните недостатъци.

Ако трябва да характеризирам накратко нравствеността на тези наши следобедни разговори автор — редактор, ще кажа, че това беше нравствеността на опитни професионални комарджии, които внимателно следяха разпределението на картите. Човек, който дръзнеше да не се съобразява с този комарджийски морал, но все пак имаше непоклатима репутация на честен гражданин, обикновено биваше обявяван за „луд“. В този смисъл луд беше Радой Ралин, луд беше Сашо Геров, луд беше Константин Павлов и други. „Луд“ означаваше, че човекът не е практичен и не знае да си прави сметките.

Нашите вечери отново преминаваха в атмосферата на клубно семейната уютност, на приятните дълги приказки за всевъзможни житейски дреболии. Беше времето, когато писателите искаха да притежават по-хубави, по възможност западни коли и опитваха всевъзможни начини да се снабдят с тях. Аз не зная дали те си завиждаха много за произведенията, които публикуваха, но съм сигурен, че си завиждаха за колите, които също, както и вилите, бяха някакъв символ на обществено положение. Горкият Кирил Войнов. При едно пътуване някъде още в петдесетте години до Западна Германия (когато все още рядко се пътуваше) той си купи един стар, раздрънкай мерцедес. Но все пак Мерцедес! И то по време, когато москвичът беше най-високият стандарт у нас. Та този мерцедес предизвика такава буря от завист срещу неговия собственик, такова истинско озлобление, че когато дойде време за избирането на кандидат-членовете за членове на съюза (а Войнов беше кандидат-член), той жестоко пропадна. И тогава някой му казал: „Продай мерцедеса и ще те върнат в съюза.“ Така и стана. Много хора не можеха да приемат как един никакъв писател като Войнов можеше да има такава хубава кола. Другата тема беше строителството на жилища и частни вили. Със съюзна помощ ние се кооперирахме, за да си построим специален писателски блок, и се търсеше съюзна помощ за снабдяване с вилни места. Но тъй като имаше много апетити, за вилните места се водеше борба. Така че целта в живота и мечтата на обикновения български писател от моето време беше да има хубав апартамент, чудесна вила (ако може, и една край морето), лъскава западна кола и накрая… да пътува в чужбина. Под чужбина винаги се разбираше некомунистическият свят. С разширяването на пътуванията и туризма през шейсетте години пътуванията щяха да станат доминираща тема на нашите вечерни приказки, където обикновено някой или заминаваше, или се завръщаше отнякъде. Мнозина писатели мечтаеха да отидат като културни аташета и живеят в големите западни столици и доколкото си спомням, докато Иван Башев беше жив, той се опитваше да направи нещо. Но това беше твърде трудна работа, защото тези легационни места, макар формално да принадлежаха на Министерството на външните работи, всъщност бяха на разузнаването. И някой виден генерал бе казал, че ако писателите искат да работят в легации, да си измислят свои, писателски постове, а да не пипат постовете на разузнаването. Затова Челкаш беше назначен в Рим не като културно аташе или аташе по печата, а като… оперно аташе. Мисля, че той беше единственият дипломат в света, който се занимаваше с опера. Валери Петров и Богомил Райнов бяха по-щастливи и мнозина им завиждаха. По едно време Божидар Божилов щурмува с всички сили мястото на културно аташе в Париж, но беше дадено на някакво привилегировано момче. Постепенно писателите започнаха сравнително по-лесно да пътуват в чужбина семейно или пък просто да пращат жените си на екскурзии. Освен изваждането на паспорт, което ставаше винаги с връзки, голямата писателска грижа беше снабдяването с валута. Всички ухажваха управителя на народната банка и същевременно дълго и упорито комбинираха с роднини, приятели и познати, за да се сдобият с долари. Доларът беше символ на мечтана сигурност и богатство. По-късно, когато Дирекцията за авторско право започна да предоставя известна западна валута от публикувани произведения, писателите станаха добри клиенти на „Кореком“. Всички тези блага обаче изискваха преди всичко печеленето на добри пари и както вече казах, мнозина от моите събратя умееха да правят това доста сполучливо. Хонорарите и парите бяха честа тема на нашите разговори, при които си сверявахме часовниците кой колко трябва да иска за следващото си творение. Имаше писатели, които, колкото повече печелеха, толкова по-стиснати бяха и трупаха парата като истински капиталисти. Докато други писатели печелеха лесно и лесно пилееха.