Задочни репортажи за България

Досега разгледах само един от хилядите случаи на писателско преиначаване или съзнателно идеологическо фалшифициране на действителността. Рядкост са сериозните произведения в съвременната българска литература, които малко или много да не изразяват усилията на техните автори да приспособят истините на живота към идеологическите изисквания, дори когато това приспособяване е в остър конфликт със съвестта на отделния автор. Затова, когато говоря за компромис на един творец, разбирам опита да се преодолее този конфликт на съвестта — творческата и гражданската. Това е точно драмата на един свидетел в съда, който знае истината, чувствува, че трябва да я каже, но разбира отлично, че това би имало гибелни последствия за самия него, и се опитва с отчаяни усилия да намери начин да каже някак нещата наполовина, т.е. да вкара в лъжата елементи от истината, за да може след това да успокоява виновното си съзнание. Преди да премина по-нататък и разкажа за тайната алхимическа лаборатория на компромиса, която е неизбежна част от кабинета на почти всеки български писател, искам да подчертая, че това не се отнася за множеството литературни чиновници или търговци, тъй като отсъствието на нравствени скрупули и чувството за отговорност им спестява конфликтите на съвестта и съответно необходимостта от компромис. Струва ми се, че когато Андрей Гуляшки, Ст. Ц. Даскалов, Драгомир Асенов, Лиляна Стефанова, Серафим Северняк, Матей Шопкин и прочие произвеждат своята литературна конфекция, те ясно изпълняват идеологическата поръчка и нищо друго не ги вълнува освен партийното заплащане на труда им. Те са този вид занаятчии, които не биха изпитали никакво вътрешно колебание да напишат, че тревата е бяла и снегът е зелен, щом като това удовлетворява художествените изисквания на партията. Те, разбира се, знаят много добре разликата между истината на живота и лъжата на техните произведения, но това никак не ги трогва, защото принципът на търговията повелява да се произвежда това, което се търси на пазара. И докато единственият купувач е партията, човек не бива да се безпокои за нищо — и пазарът е осигурен, и рекламата гарантирана, и нови поръчки обезпечени. Други, които също не преживяват мъченията на компромиса, са фанатиците. За разлика от търговците те не знаят разликата и искрено вярват, че снегът е зелен, а тревата бяла. Но фанатиците писатели у нас се броят на пръсти. И все пак трябва да се каже, че докато фанатиците по цял свят обикновено страдат за своя фанатизъм, нашите родни фанатици са богато възнаградени.

И така, когато говоря за компромиса, за постоянното индивидуално усилие да се съчетаят по някакъв убедителен (или успокояващ) начин външните идеологически изисквания с вътрешните художествени или нравствени норми, аз разбирам творческата трагедия на писатели като Емилиян Станев, Йордан Радичков, Николай Хайтов, Генчо Стоев, Ивайло Петров, на поети като Стефан Цанев, Любомир Левчев, Павел Матев, Андрей Германов, на критици като Любен Тенев, Ефрем Каранфилов, Пенчо Данчев, Тончо Жечев и много други. Нарочно посочвам най-популярни имена, макар в тяхното отношение към компромиса да има огромни разлики. Едни от тях са приели компромиса като неизбежна необходимост и са се примирили с него, въпреки че бунтът на съзнанието е останал в някаква постоянна, латентна форма. Острата в началото болка от чувството за виновност се е превърнала в нещо като болка на хронически ревматизъм. Други от тях продължават да се борят при всеки компромис, продължават да вярват, че ще дойде време, когато не ще бъде нужно да правят компромиси. А трети просто са се изхитрили и се опитват да заобиколят компромисите, без да разбират, че самото заобикаляне на компромиса е от само себе си вече компромис. Заобикалянето се състои в избягване на пряка конфронтация с действителността и пренасяне на нещата било в историята, било в бъдещето.