Задочни репортажи за България

И така, ако първата половина на един обикновен писателски ден в София завършваше в Клуба на журналистите или Руския клуб, а по-късно в самия писателски клуб, втората половина щеше да завърши пак там, с изключение на съботите и неделите, когато писателското население прекарваше извън столицата. Следобедът беше най-подходящото време за посещение на редакции и издателства, където човек попадаше на почти същите хора, с които преди малко се бе разделил в клуба. Но сега разговорите имаха по-служебен характер, особено когато ставаше дума за отпускане на някакъв аванс. По принцип служебните отношения между писателите бяха изненадващо толерантни, въпреки различните лагери, към които те понякога принадлежаха. Дори хора, които не можеха да се понасят, в служебните разговори запазваха най-любезен тон. Много рядко избухваха остри спорове или кавги. Моето обяснение за тази вътрешно писателска толерантност беше, на първо място, чувството, че всеки зависи до известна степен от всеки друг, при което самата зависимост беше плашещо променлива и неизвестна величина. Никой не беше сигурен, че писателят, с когото той се скара, няма утре да седне на неговото място. И второто чувство в тази толерантна хармония беше усещането, че истините, правдата, развитието на нещата, каузите са извън обсега на редакторската или писателската власт, че например приемането на едно лошо написано, фалшиво произведение не ще измени с нищо общата картина на цялата българска литература. Затова редакционните разговори се задържаха почти на същата повърхност, на която бяха предхождащите ги кафеджийски разговори. Никой почти никога не си правеше труда (дори да можеше) да анализира сериозно едно произведение, да изрази определено и добре обосновано мнение за художествена идея и нейното изпълнение. Мненията нормално идваха по-късно, но под формата на клюки и подмятания. При нашите разговори далеч по-голямо значение имаше кой е авторът, отколкото какво е произведението. А „кой е авторът“ съвсем не значеше какъв творец е той, а какво беше неговото положение в обществото. Това човек трябваше добре да съобразява. Понякога странни фактори се намесваха в този диалог на любезността между редактор и автор и се явяваха парадоксални положения. Узнавайки за мои срещи с „голямото началство“, театралното репертоарно бюро побърза да ме увери, че съм написал отлична пиеса и че е предложена от тях на всички големи театри. Две седмици по-късно, когато на една обществена вечеря „голямото началство“ полушеговито изрази известни съмнения за моята идейна правоверност, въпросното репертоарно бюро моментално ми телефонира, че съдбата на пиесата ми била висяща. Кой на кого е приятел, кой какви връзки има, кой с кого е вечерял твърде често се оказваше решаващият фактор за приемането на едно произведение и за неговата оценка. Същите съображения важаха и след публикуването на произведението. Всички знаеха тези неписани правила и доста стриктно ги спазваха. Така че, след като обществените координати на един писател са донякъде ясни и след като координатите и на самия редактор са донякъде ясни, не оставаше нищо друго, освен да се поддържа приятният любезен тон. Но имаше редактори и критици, чиято интелигентност, изглежда, се надсмиваше над поведението им и тогава, с известен риск, те казваха: „Слушай, това мнение е официалното. Но ако искаш да знаеш моето мнение, при условие, че ще го държиш за себе си, защото си достатъчно умен да знаеш, че нито мога да го напиша, нито да го кажа публично, тогава да говорим направо…“