Задочни репортажи за България

В замяна на това ние се показвахме в по-истинска светлина, когато бавно тръгвахме на разходка по „Солунска“, след това по площад „Славейков“ и „Раковска“, консумирайки щедро цялото удоволствие, което срещите с разни познати ни доставяха. Всеки познаваше всекиго. Но в този случай „познаването“ трябва да се разбира само в смисъл на известни отличителни белези. По принцип мнозина бяха енигми и ревностно се пазеха от всяко разкриване на собствената си мистерия. Толкова по-странно е това с безспорно талантливи хора. Мога да кажа, че никога не разбрах какво представляваше моят приятел Йордан Радичков, какво точно беше Божидар Божилов, или Богомил Райнов, или Николай Хайтов…

Така че, в последна сметка, нашето кафеджийско общуване едва ли водеше до някакви искрени, задълбочени, интересни контакти или открития. Като че всички ние бяхме участници в някаква твърде лека улична оперета.

Някъде около дванайсет и половина-един часа идваше ред на клуба. Ние бавно се отправяхме към Клуба на журналистите, където портиерът Генади сдържано ни поздравяваше и ни тикаше в ръцете разните вестници и списания, за които той ни абонираше и в които ние най-напред търсехме да видим собствените си имена. В клуба също имаше постоянни компании с постоянни маси. Човек можеше да види Георги Боков, седнал обикновено сам на отделна маса, да яде свинско със зеле. После се забелязваше, че келнерите шетаха усилено около две или три по-особени маси, на които се бяха появили членове на ЦК или видни персони. Неизбежно Павел Вежинов, най-постоянният посетител на клуба, се разполагаше на централна маса със своята компания от съподвижници — Вородот, Карло Войнов и други. В дъното обикновено подчертано самотен сядаше Богомил Райнов. Там беше също чест гост Ивайло Петров. Почти неразделни бяха Христо Ганев, Стефан Цанев и Неделчо Драганов. Не мога да си спомня ден, в който да не съм видял Серафим Северняк, Любо Левчев, Дико Фучеджиев, Божидар, Людмил Стоянов и Мери… и кой ли не. Към нас се присъединиха жените ни и често пъти разните маси се сливаха. Всички се чувствувахме като у дома си, защото келнерите знаеха навиците и вкусовете ни и се стараеха да ни угодят. Наистина това на пръв поглед беше атмосферата на едно голямо и доста задружно семейство. И отново нашите разговори бяха просто продължение на кафеджийския репертоар. Много рядко някой невъздържано би смутил тона на общото приличие. Смяташе се за най-добър вкус да се говори на безобидни теми, да се разказват куриозни истории, човек да се придържа до забавното, развлекателното. И между другото пак можеше да се свърши някаква полезна работа с разни редактори и издателски началства. Но под повърхността на това ресторантско щастие ясно се чувствуваха разните лагери и можеха да се доловят различни подмол ни движения. Един мой приятел веднъж каза, че не желае да идва повече в клуба, защото това му съсипвало нервната система.