Задочни репортажи за България
- Автор: Марков Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Задочни репортажи за България». Краткое содержание книги:
Имаше едно място, където аз мразех да ходя, но жена ми беше най-редовен посетител. Това бяха специалните прожекции на западни филми само за писатели и техните семейства. Може би на никое друго място не бе демонстрирано така ярко кастовото съзнание на писателското общество. Всяка седмица, понякога два пъти седмично, писателското население изпълваше залата в комитета на булевард „Стамболийски“, където с помощта на преводач гледаше филми, които никой обикновен българин нямаше да види. Освен представяните на България чужди филми за купуване, които не биваха купувани, писателите гледаха и специално изписани и внесени за избрани хора филми. Най-странното беше, че всеки от тях смяташе тази си привилегия за нещо съвсем естествено, а по-посредствените от тях дори не криеха удоволствието си, че могат да имат нещо, което обикновените хора нямат.
Всеки петък следобед разните писателски телефони звъняха и всички разговори обикновено се свеждаха до едно — къде и как да се прекара седмичната почивка. Писателите обичаха да си ходят взаимно на гости, имаха и друга голяма страст — риболова. Голяма част от писателите бяха рибари и самото рибарство беше една от честите теми, които се разискваха с големи подробности. Нормално кастовата привилегия ги водеше до забранени за другите води. А ловджиите като Емилиян Станев ходеха да ловуват в запазените за висшия кръг резервати, където по шегата на един мой колега зайците били вързани за дърветата, за да не бягат. Ловджийството се смяташе за спорта на висшето общество в България и в резерватите човек можеше да се намери в компанията на видни министри, генерали или дипломати.
Но чувството за празнота, изглежда, беше главната причина мнозина от нас да се впуснат в картоиграчество. Не искам да кажа комарджийство, защото приличното дребнобуржоазно съществуване винаги е било далеч от силните страсти и гибелните увлечения. Някой беше казал, че събота следобед три четвърти от населението на София играе белот. Ние играехме бридж или покер. Това бяха дълги часове, когато ние, седнали в нечия приятна стая или салон, възбудено и настървено удряхме картите, за да получим нещо, което останалата част на нашия живот не ни даваше. За известно време аз сам плувах в тия картоиграчески води и описах това подробно в „Портретът на моя двойник“. Новелата започва със страшното мото „Играта е по-съвършена от живота“. Това беше и оправдание, и обвинение на стерилното писателско живуркане, на 900-те метра живот.
КОМПРОМИСЪТ
Някога Огюст Роден беше казал, че силата на една творба зависи от искреността на художника спрямо самия себе си. Думите на Роден са явно подкрепени от всичко значително, създадено в световното изкуство, и от всички провали на талантливи творци, отрекли се от искреността спрямо себе си. Тази горчива истина е особено близка на по-способните днешни български писатели. Тя обяснява защо и как те произвеждат посредствени творби. Нещо повече, мисля, че най-яркият отличителен белег на съвременната българска литература е именно нейната неискреност. Пред мен са купища книги на добри и талантливи автори, но почти от всяка струи добре познатото ми чувство на неискреност или лицемерие. Толкова по-тъжно е, когато човек вижда, че отричането на искреността с цялата му вероятно съзнавана болезненост е извършено, за да може книгата да излезе. Всичко това ме връща назад към времето, когато сам затъвах в това общо тресавище на компромисите в днешната българска литература. Един мой приятел писател казваше: „Колкото време ми трябва, за да напиша нещо, пет пъти повече ми трябва, за да го пригаждам, та да мине.“ Всеки от моите колеги знаеше тези мъки, които понякога бяха равни на умъртвяването на собствената творба. Времето и действителността развиха у нас един основен инстинкт, който писателите от нормалните страни нямат. Инстинкта да се стремим към невъзможното съдържание на поговорката „И вълкът сит, и агнето — цяло“. А това водеше до тежка хирургическа работа — ние трябваше, образно казано, да префасонираме героите си — носители на нашите идеи, като извадим зъбите им, изрежем ноктите им, подстрижем косите им, избодем очите им и твърде често извадим мозъците им, за да могат те да заприличат на приемливи за партията същества. Защото главното ни желание беше абсурдното съчетаване на две необходимости — да угодим на партията и да запазим себе си.
Имаше години, когато аз вярвах, че подобно нещо е възможно. Вярвах, защото имах нуждата да вярвам, исках да вярвам и може би нямах друг изход, освен да вярвам. Трябваха ми години, за да проумея, че нещата са несъвместими, че този компромис, който може да има място в търговията или дипломацията, е истинска смърт за изкуството или науката. Ако човек можеше да приеме литературната си дейност като вид търговия, тогава работата беше наред. Но в такъв случай трябваше честно да се захвърлят всякакви претенции за правене на изкуство. А ние искахме обществото, народът, епохата да ни смятат не за литературни търговци, а за истински писатели.