Задочни репортажи за България

И ако човек като мене имаше нужда да види някого, можеше да го намери или в редакцията, или в кафенето. Множество делови разговори, заявки, одобрения, отхвърляния, поръчки, критики, сверяване на часовниците и т.н. ставаха именно около пладне по кафенетата. В известно отношение аз си мисля, че кафеджийското общуване у нас, което така ярко разцъфтя през шейсетте години, беше реакция срещу догматическите времена на сталинската власт. Безспорно беше много приятно човек да се среща с близки хора. Запазил съм най-хубаво чувство за кръжеца, който се събираше рано-рано сутрин в „Бразилия“ от неколцина писатели и художници и където понякога се водеха доста смислени и интересни разговори. Но въпреки това кафенетата си оставаха изолирани от действителността острови на интелектуалци, където постепенно ставаше ясно, че всичко се върти всеки ден по един и същ начин. От време на време някоя бомбастична клюка освежаваше иначе все по-застоялата атмосфера или пък някакво назначение или уволнение предизвикваше съответните коментарии. Почти всички писатели от моето поколение и по-младите бяха редовни посетители на кафенетата. Дори хора, които ги ненавиждаха, трябваше да се съобразяват с модата. От друга страна, аз се питах дали кафенетата не бяха всъщност израз на нашето съзнателно бягство от живота, на нашия толкова желан инстинкт да не виждаме нищо повече извън деветстотинте метра на Милчо Радев. Отново и отново сравнявах приятното бъбрене край голямата снимка на Рио де Жанейро с живота на моите работници във варилнята на „Победа“ или сред адската температура край стъкларските пещи на фабрика „Стинд“. Един от моите приятели остроумно каза, че не можел да изпие една голяма ракия, но в замяна можел да изпие 40 малки, което беше чудесен израз на желанието да стоим „на приказки“. Ала в моята памет този вид пиене беше в несъвместимо съжителство с алкохолизма на духачите на стъкло, които, за да издържат на жестоката работа, изпразваха бутилки ракия почти на един дъх. В кафеджийските разговори не само нямаше интерес към живота в страната, но не съществуваше и елементарно любопитство. Веднъж една наша поетеса дойде и разказа потресаваща история за някакво варненско лекарско семейство, което, за да накаже разпуснатата си дъщеря, само я изпратило в някакъв поправителен лагер, където момичето било подложено на смазващи издевателства. Нито един от присъствуващите не обели нито дума и на поетесата бе дадено да разбере, че просто разваля кефа на компанията. Новините на деня се разглеждаха главно откъм тяхната клюкарска страна. Но ако липсваше интерес към външния свят, толкова по-силно беше отсъствието на интерес към вътрешния. Почти никога никой не разговаряше и не разкриваше нищо съществено за себе си. Като че всички разговори трябваше да се водят задължително на определена повърхност и никой не биваше да прави опит да ги задълбочава. Задълбочаване значеше разговорът да стане „сериозен“, а изглежда, че нищо повече не ни плашеше от сериозните неща. Дори и чисто литературни мнения плуваха на същата повърхност, в най-добрия случай отразявайки чисто суетна демонстрация на знание. Далеч по-интересно беше да се чуе как писателят Южняк е изпъдил невярната си жена, или последната ексцентрична проява на дон Базилио, или пък да се коментира как някои хора „умеят“ да се нареждат. Пази Боже някой да експлодира и внезапно да разкрие себе си.