Задочни репортажи за България

Но така се случи, че аз се срещнах с този човек и за доста продължително време ние бяхме много добри приятели. Можах да го наблюдавам отблизо и да видя, че за щастие той беше нещо съвсем различно, много далече от литературно-пропагандния портрет, който му бяха нарисували.

Наистина той беше роден инженер: с голямо въображение, пъргав ум и здраво чувство за реалност. Той не беше интелектуален тип, а представляваше съобразителността и хитростта на човека от народа. Мисля, че беше много самотен човек и като че цялата му енергия извираше от тази непоносима самотност.

Убеден съм, че той беше станал партизанин именно от самотност, от желание да преодолее разстоянието между него и другите. „Кой ти разбираше от идеология или Карл Маркс“ — ми каза той веднъж, говорейки за онова време. Едновременно с чувството за самотност той беше жертва и на друго силно чувство — суетност. Малък човек с физически недостатък, той умираше да изглежда пред очите на хората изключително силен, голям, велик, да ги смайва с дела, които те едва ли биха извършили. Така си обяснявам няколкото случая на безумна храброст, за които се разказваше. Всичко на този свят инженер С. свеждаше до себе си, своите интереси, своето място. Той се смяташе за своеобразен център на света и не криеше това. Първото му съображение, първата му реакция спрямо всичко беше: „А аз! Какво лично аз печеля или губя от това? Къде е моето?“ Така че истинските мотиви за неговата огромна и енергична дейност бяха твърде далече от съзнаването на нуждите на партията или държавата и твърде близко до желанието да изпъкне, да покаже, че той може това, което други не могат. Той беше член на комунистическата партия по абсолютна случайност, защото щеше да бъде член на всяка партия, която би му предоставила простор за неговата дейност. Партийната идеология той наричаше „бабини деветини“, партийните задължения — „църквата“, партийното ръководство — „тарикатите отгоре“. Той почти никога не четеше вестници, нито слушаше радио, защото били „за тревопасните“. Той ненавиждаше всякакви партийни оратори и агитатори и ако трябваше все пак да ги слуша, се занимаваше с решаването на математически уравнения. Мнението му за всеки човек беше, че е роден подлец. Държавната кариера той смяташе за маратон по подлост и с цинична откровеност казваше, че самият той е подлец и е вършил много подлости. „Аз бих ти разказал такива работи, че шапката ще ти хвръкне — ми каза веднъж той, когато двамата скитахме по тракийските пътища. — Но след това ще трябва най-напред да убия тебе, загдето си ги чул, а после и мене си, загдето съм ти ги казал.“ Той винаги носеше пистолет на пояса си и гордо заявяваше, че от 1944 година никога, нито за час, не се е разделил с пистолета си. В изблик на ярост на два пъти беше стрелял срещу хора. Единия път в мое присъствие стреля срещу двама мотористи, които много дръзко и неправилно зад-минаха колата му. След това си има разправии с милицията. Една от големите му слабости бяха жените. Изневеряваше на съпругата си под път и над път и се ограждаше само с красиви секретарки. По душа беше отзивчив човек и доста щедър. На няколко пъти вадеше хора от много тежко положение. Настроението му се менеше най-непредвидимо. Просто скачаше от състояние на най-щастлива радост до умопомрачително отчаяние. Същото беше и с работата — той сякаш се люлееше между бясна енергичност и после пълна скука и безделие. С него съм прекарвал дълги нощи в местния бар (при това той не пиеше) я точно като класически руски герой той въздишаше и казваше: „Един ден ще взема и ще се гръмна. За какво съм на този свят!“