Войната (Смъртоносната игра на човечеството)

Към края на 50-те години обаче гражданските политически власти във Вашингтон стават твърде неспокойни относно последиците от американската отбранителна стратегия. През ноември 1957 година, когато комисията „Гейтър“ представя на президента резултатите от запитванията относно бъдещето на масирания ответен удар и евентуалните последствия от атомната война, Айзенхауер отговаря: „Подобен тип война е напълно невъзможна. Не разполагаме с достатъчно булдозери, които да изчегъртат труповете от улиците ни“.177 Точно година по-късно Джон фостър Дълес отива в Пентагона и в прав текст заявява на Комитета на началник-щабовете, че той се отказва окончателно от доктрината за масиран ответен удар. „По напълно тържествен и сериозен начин Дълес припомни, че точно той е бащата на доктрината за масирания ответен удар. После добави, че тя е послужила добре на нацията, като е успяла да възпре вражеските нападения в продължение на години. Колкото и да му е било неприятно обаче, той е стигнал до извода, че доктрината е съмнително предимство. А с нарастването на съветската ядрена мощ тя ще губи все повече своята правдоподобност, поради което американските военни трябва да започнат подготовката на планове и оръжейни системи по алтернативни стратегии.“178

Но Дълес не разкрива своята промяна във възгледите пред обществеността, а администрацията на Айзенхауер се съпротивлява упорито чак до своя край на всяко едно предложение за засилване на конвенционалната мощ на САЩ за воденето на войни, които масираният ответен удар не би могъл да възпре. Веднъж дори президентът Айзенхауер казва на Главнокомандващия на Сухопътните сили на САЩ генерал Максуел Тейлър, който настоява за засилване мощта на на-земните войскови формирования, че за презокеанските операции не са необходими много конвенционални сили, но пък, че „армията ще бъде наистина от жизненоважно значение при поддържане на реда в Съединените щати след голямата война, ще бъде силата, която отново ще обедини нацията“.179 Със същата твърдост той устоява на опитите на Стратегическото въздушно командване да изнудят Министерството на отбраната, като го накарат да ускори програмите по производството на нови бомбардировачи и ракети. Обичайният метод на действие, който избират командващите СВК, е манипулиране на данните от разузнавателните доклади така, че да предскажат предстоящ „пробив в бомбардировачите“ в полза на Съветския съюз от 1955 до 1957 година, следван от друг, точно толкова митичен „пробив в ракетите“ от 1957 до 1960 година. Дуайт Айзенхауер е не само бивш офицер от кариерата, отлично познаващ номерата и хитрите методи на действие на военните, но и достатъчно опитен в отхвърлянето на апокалиптични тълкувания на международната ситуация. И тъй като не съзира на хоризонта никаква предстояща война, просто отказва да даде съгласието си за каквато и да било ускорена програма за увеличаване мощта на една военна институция, която вече и без това вдъхвала достатъчно ужас на Съветския съюз по всички параметри. „Ако нещо не се счупи, няма нужда да го поправяте.“