Време да убиваш [A Time to Kill-bg]

— Той е луд.

— С какво се занимаваш сега?

— Привършвам подкрепата на становището ти, че подробностите по изнасилването трябва да се обсъждат пред съдебните заседатели. Засега ми изглежда убедително.

— Кога ще го свършиш?

— Нещо спешно ли има?

— Нека да е готово до неделя, ако е възможно. Появи се друг проблем, нещо малко по-различно.

Тя отмести бележника си и се приготви да слуша.

— Психиатър на обвинението ще бъде доктор Уилбърт Роудхийвър, главен лекар в Уитфийлд. Работи там, откакто го помня, и е бил свидетел на стотици дела. Искам да поровиш малко и да видиш колко пъти името му се среща в решенията на съда.

— Вече се натъкнах на това име.

— Добре. Както знаеш, публикуват се единствено решенията на Върховния съд, в които подсъдимият бива признат за виновен и е обжалвал. За оправдателните присъди не се пише. Интересувам се точно от тях.

— Накъде биеш?

— Подозирам, че Роудхийвър хич не си пада по заключения, че обвиняемият е бил временно невменяем от юридическа гледна точка. Съществува вероятност никога да не е давал такова заключение. Дори в случаите, когато подсъдимият очевидно е луд и не съзнава какво върши. Бих искал да попитам Роудхийвър по време на разпита на свидетелите за някои дела, в които въпреки заключението му съдебните заседатели са оправдавали явно луди хора.

— Трудно ще се открият такива дела.

— Знам, но ти ще успееш, Роу Арк. Цяла седмица те наблюдавам как работиш и знам, че ще успееш.

— Поласкана съм, шефе.

— Можеш да се обадиш на адвокати от целия щат, които са се сблъсквали с Роудхийвър преди. Няма да е лесно, но искам да свършим тая работа.

— Да, шефе. Сигурна съм, че го искаш от днес за вчера.

— Е, не съвсем. Съмнявам се, че ще стигнем до него следващата седмица, така че имаш малко време.

— Не знам как да започна. Не е спешно, така ли?

— Не е, но досието за изнасилването е спешно.

— Разбрано, шефе.

— Обядва ли?

— Не съм гладна.

— Добре. Не прави планове за вечеря.

— Какво означава това?

— Означава, че имам идея.

— Нещо като среща?

— Не, нещо като делова вечеря на двама професионалисти.

Джейк натъпка две чанти и тръгна.

— Ще бъда у Лусиен, но не се обаждай освен в краен случай. И не казвай на никого къде съм.

— Върху какво работиш?

— Върху съдебните заседатели.

Лусиен бе заспал пиян на люлката на верандата, а Сали не се виждаше никъде. Джейк се настани в просторния кабинет на горния етаж. Лусиен имаше повече юридически книги вкъщи, отколкото мнозина адвокати в канторите си. Джейк изтърси съдържанието на чантите на един стол, а списъкът на съдебните заседатели, наредени по азбучен ред, сложи на писалището, редом с пакет картончета и няколко маркера.

Първото име бе Акър, Бари Акър. Фамилията бе изписана с главни печатни букви в горния край на картончето със син маркер. Синьото бе за мъжките имена, червеното — за женските, черното — за чернокожите и от двата пола. Под Акър той си отбеляза някои неща с молив. Възраст — около четирийсет. Женен втори път, с три деца, две от които дъщери. Държи на загуба железарско магазинче в Клантън. Съпруга — секретарка в банка. Кара пикап. Обича лова. Носи каубойски ботуши. Чудесен човек. Аткавидж бе ходил при него в четвъртък, за да го огледа. Каза, че правел добро впечатление, говорел като образован човек. Джейк изписа деветка до името Акър.