Елфите на Шанара
- Автор: Брукс Терри
- Серия: the heritage of shannara #3
- Год: 1994
- Язык: болгарский
- Переводчик: Григор Попхристов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Елфите на Шанара». Краткое содержание книги:
Мислите й се върнаха неволно към Еоуен, мила и внимателна, обречена въпреки нейния пророчески дар, — осъдена да бъде погълната от дракулите. Какво й помогна това, че знаеше какво я очаква? Кой от тях имаше нужда от това? Каква полза от опитите да променят бъдещето? Безполезно е, ядосваше се тя, защото съдбата във всички случаи ще направи с теб, каквото си иска. Ще направи от теб, каквото пожелае, ще те отведе, където си ще и ще те изостави, когато на нея й хрумне.
Да вървим! — виеше навсякъде около нея гласът на вятъра.
Рен го чу, кимна, че е разбрала и заплака. Думите я милваха като ръцете на майка и тя се радваше на тяхното докосване. Всичко изглежда изчезваше. Рен вървеше — но накъде? Тя не спря, не направи пауза, за да се запита, а просто продължаваше да се движи, защото движението помагаше, отвличаше я от болката, от страданието. Тя трябваше да направи нещо — но какво? Рен поклати глава, неспособна да реши и избърса сълзите си с опакото на ръката. Ръката, която държеше Елфовите камъни.
Тя ги погледна въпросително и с изненада установи, че са все още там. Магията пулсираше в юмрука й, обвита плътно от пръстите на Рен, а синкавата й светлина се процеждаше през пролуките и се разпиляваше в тъмнината. Защо магията правеше това? Рен гледаше безучастно и смътно усещаше, че нещо не беше в ред. Защо гореше така?
Да вървим, шепнеше гласът на вятъра.
Аз искам да вървя! — викаше тя безгласно.
Рен забави ход и вдигна поглед от пътеката, която следваха краката й, от пустия терен. Хароу беше приел друг вид, светъл и топъл. Навсякъде наоколо имаше лица, странно живи на фона на мъглата, изпълнени с разбиране към нея. Лицата бяха познати, на приятели и роднини, на всички, които бяха я обичали и подкрепяли, живи и мъртви, възкресени от нейното въображение. Рен се изненада от появата им, но изпита и удоволствие. Тя им заговори, рече една-две думи, нерешително и с любопитство. Те хвърлиха бегъл поглед на пътя, който Рен следваше, и прошепнаха в отговор.
Да вървим. Да вървим.
Думите отекваха настойчиво в съзнанието й като проблясък на надежда. Рен забави ход и накрая спря, без да знае къде е и без да се интересува от това. Тя беше толкова уморена. Животът й бе някаква бъркотия. Рен не можеше дори да се преструва, че има някакъв контрол над него. Той я яздеше, както ездач язди кон, но без пауза или почивка, без посока, безкрайно в нощта.
Да вървим.
Рен премигна, после се усмихна. Изведнъж разбра. Естествено. Така просто е, наистина. Да вървим, да оставим магията. Да вървим и умората, объркването и чувството за загуба ще премине. Ако върви, ще има шанс да започне отново, да разполага със своя живот, да възвърне някогашната си самоличност. Защо не беше видяла това преди?
Нещо предупреждаващо я дръпна, някаква част от нея, скътана надълбоко вътре, надвикана от вятъра. Тя любопитно се опита да разкрие какво е, но пухкави докосвания върху кожата отвлякоха вниманието й. Усети, че Елфовите камъни парят дланта й, но Рен ги игнорира. Докосванията бяха по-интригуващи, по-приканващи. Тя повдигна лицето си, за да открие източника. Сега лицата бяха я наобиколили плътно, кръжейки на границата между тъмнината и мъглата, приемайки форма. Тя ги познаваше, нали? Защо не можеше да си ги спомни?
Да вървим.
В отговор на това Рен вдигна почти несъзнателно ръката, в която стискаше Елфовите камъни, а едно снопче синя светлина се промъкна през пролуките между пръстите й и проряза тъмнината. Лицата мигновено изчезнаха. Рен смутено премигна. Какво правеше тя? Защо беше спряла да върви? Рен тревожно се огледа, виждайки тъмнината и мъглата на Хароу, съзнавайки, че се е загубила накъде из вътрешността, че се е заблудила. Дракулите бяха там и я наблюдаваха. Рен можеше да почувствува тяхното присъствие. Тя потисна страха си. Та за какво мислеше?
Рен започна отново да се движи, опитвайки се да осмисли това, което беше се случило. Тя смътно чувствуваше, че за известно време беше загубила всякаква следа, че бродеше безцелно. Рен си спомняше откъслеци от своите мисли, подобни на парчета от сънища наяве. Готвех се да направя нещо, мислеше тревожно Рен. Но какво?
Минутите минаваха. Далеч напред някой викаше името й, но воят на вятъра го заглушаваше. То беше там, увисна за момент в тишината и после изчезна. Рен се движеше натам, питайки се дали все още върви в правилната посока. Ако не беше в състояние да се ориентира скоро, ще трябва да използува Елфовите камъни. Тази мисъл беше като анатема. Рен не искаше никога да ги използува отново. Не можеше да се отърси от спомена, как техният огън експлодира в чудовището, което някога бе Еоуен, и как го превърна на пепел.