Елфите на Шанара

— Лейди Рен!

Викът беше измъчен и за момент не й направи впечатление. После очите й рязко се отвориха и тялото й се напрегна. Странният сън, който почти беше я обзел, висеше наблизо като нашепване за силна потребност. През неговата мъгла, отвъд неговата обвивка, Рен видя две фигури да стоят приведени в края на светлината. Те държаха мечове в ръцете си. Металните остриета слабо проблясваха.

— Пхффтт! Не мърдай, Рен. Елф! — чу тя един друг предупредителен вик. Стреса.

— Остани, където си, Лейди Рен — предупреждаваше отчаяно първият. Трис.

Капитанът на Личната охрана се придвижваше бавно напред, държейки оръжието пред себе си. Тя вече виждаше неговото лице, слабо и сурово, изпълнено с решителност. Зад него беше Гарт, един по-едър силует, по-тъмен и загадъчен. Водеше ги комбинираната котка с наежени бодли.

Рен почувствува студенина в стомаха си. Какво правеха тук? Какво ги бе накарало да дойдат? Обзе я страх, някакво чувство, че нещо ще се случи, а тя няма дори да го усети.

Рен преодоля с усилие умората, спокойствието и шепота на вятъра и се застави да вижда отново. Студът се превърна на лед. Светлината, която я обграждаше, се излъчваше от създанията, които бяха се струпали наблизо. Дракули я обграждаха отвсякъде. Те бяха толкова наблизо, че можеше да почувствува дъха им или поне така изглеждаше. Можеше да види техните мъртви очи, техните призрачни, почти безизразни лица и бивниците им. Бяха десетки. Те се тълпяха около нея, разделени само в мястото, към което се приближаваха Трис, Гарт и Стреса, един прозорец в мрака на Хароу. Техните ръце и пръсти се впиваха в нея и я държаха здраво, обладани от вълчи глад. Бяха я примамили при себе си, почти приспивайки я, както сигурно бяха постъпили с Еоуен. Превърнали се от фантоми в материални създания, те се готвеха да се хранят.

За момент Рен остана да виси между битието и небитието, между живота и смъртта. Тя чувствуваше, че може да избира между две възможности, много различни, но еднакво примамливи. Едната беше да се освободи от успокоението, от смъртоносните връзки, които я държаха, да се надигне с погнуса и ярост и да се бори за живота си, защото нейният инстинкт й казваше, че това трябва да направи. Другата беше да постъпи така, както й шепнеше гласът на вятъра и просто да върви, защото това беше единственият начин да се отърве завинаги от магията. Времето спря. Рен претегляше възможностите като че ли ги наблюдаваше отстрани, една преценка, която изглежда доведе на фокус цялото й съществуване — минало, настояще и бъдеще. Тя можеше да види как нейните спасители се промъкват все по-близо, жестовете им бяха ясно различими. Рен почувствува, че дракулите се придвижиха мъничко по-близо. Като че ли нито едната, нито другата възможност имаше значение. Всяка от тях беше някаква отдалечена, бавно движеща се реалност, която можеше да се смени с едно мигане на окото.

В този момент бивните докоснаха гърлото й — чу се шепот, издаващ глад и нужда. Дракули. Шадуини. Елфи. Една еволюция на чудовищата — а само тя знаеше за нея.