Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет (Изследване на стойностите)
- Автор: Пирсиг Роберт М
- Язык: болгарский
- Переводчик: Павел Главусанов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет (Изследване на стойностите)». Краткое содержание книги:
Романът, определен от критиката за една от най-значимите творби в американската литература, е преведен на 27 езика и достига тираж от 3 милиона екземпляра.
Той се пробужда.
Едно съзнание, противопоставено на себе си… аз… аз съм фигурата на злото в сенките. Аз съм отвратителният…
Винаги съм знаел, че той ще се върне…
Сега въпросът е да се приготвя за това…
Небето през дърветата изглежда така сиво и така безнадеждно.
Бедният Крис.
28
Отчаянието нараства.
Както при ония внезапно наедряващи кадри в киното, за които знаеш, че не принадлежат на действителния свят, но все пак така ти се струва.
Студен, безснежен, ноемврийски ден. Вятърът навява прах през пролуките в прозорците на стара кола със зацапани стъкла. Крис, шестгодишен, седи до него, навлечен в пуловери, понеже отоплението не работи. През мръсните прозорци на колата виждат, че се движат към сиво безснежно небе, между стените на сиви и сиво-кафяви постройки с тухлени фасади, счупени стъкла по фасадите и боклуци по улиците.
— Къде сме? — пита Крис и Федър отвръща:
— Не знам — и наистина не знае, съзнанието му отсъствува. Загубил се е, носи се без посока по улиците.
— Къде отиваме? — пита Федър.
— При продавачите на двуетажни легла — отвръща Крис.
— Къде са те?
— Не знам. Може би ако просто си караме, ще ги видим.
И така, двамата си карат и карат по безкрайните улици и търсят продавачите на двуетажни легла, Федър иска да спре, да положи глава върху кормилото и малко да си почине. Саждите, и сивотата са проникнали в очите му и почти са заличили всички знания в главата му. Една улична табелка е като друга. Едно сиво-кафяво здание е като съседното. Напред и напред карат те и търсят продавачите на двуетажни легла. Обаче Федър знае — той никога няма да ги намери.
Крис започва да разбира бавно и постепенно, че нещо не е наред, че човекът, който води колата, всъщност вече не я води, че капитанът е мъртъв и колата е неуправляема, и той не разбира това, а само го усеща, и казва спри, и Федър спира.
Някаква кола отзад свири, но Федър не помръдва. Други коли свирят, и после други, и Крис в паника крещи: „Тръгвай!“ и Федър бавно и с огромно усилие натиска съединителя и включва на скорост. Бавно, като насън, колата отчаяно поема по улиците.
— Къде живеем? — пита Федър уплашения Крис.
Крис помни някакъв адрес, само че не знае как да стигне дотам. Съобразява, че ако разпита достатъчно много хора, ще намери пътя, и казва: „Спри колата“, и слиза, и пита за пътя, и води един побъркан Федър между безкрайните стени от тухли и счупени стъкла.
Часове след това те пристигат и майката е побесняла, задето са закъснели толкова. Не може да разбере защо не са намерили продавачите на двуетажни легла. Крис казва: „Търсихме навсякъде“, но хвърля към Федър кратък уплашен поглед, ужасен от нещо непознато. Оттук започва всичко за Крис.
Няма да се случи отново…
Мисля, че трябва да се отправя към Сан Франциско, да кача Крис в един автобус за дома, после да продам мотоциклета и да постъпя в болница… или това последното изглежда така безсмислено… не знам какво ще направя.
Пътуването няма да бъде напълно пропаднало. Поне ще има няколко хубави спомена от мен, когато порасне. Това малко намалява страха. Добре е да се заловя за тази мисъл. Ще се заловя.
Междувременно просто продължаваме нормално пътуването и се надяваме, че нещо може да се оправи. Нищо не изхвърляй! Никога, никога не изхвърляй нищо.
Отвън е студено! Прилича на зима! Къде сме, та е толкова студено? Трябва да сме високо над морското равнище. Надничам от спалния чувал и този път виждам скреж по мотоциклета. По хрома на резервоара той блести под ранните слънчеви лъчи. По черната рама, там, където слънцето огрява, се е превърнал отчасти във водни капки, които скоро ще се стекат към колелото. Много е студено, за да се излежаваме.
Спомням си праха под боровите иглички и обувам обувките внимателно, за да не го разбутам. При мотоциклета разопаковам всичко, изваждам егеровото бельо и си го слагам, после дрехи, после пуловер, после яке. Пак ми е студено.
Пристъпвам през пружиниращата прах към черния път, който ни е довел тук, и спринтирам по него между дърветата стотина фута, после преминавам към равномерно тичане и накрая спирам. Така е по-добре. Никакъв шум. Скреж има на малки петна и по пътя, но помежду им, където стигат ранните слънчеви лъчи, се топят влажни тъмни ивици. Толкова е бяло и прозирно, и недокоснато. Има и по дърветата. Връщам се тихо по пътя, сякаш да не смутя изгрева. Чувствува се ранната есен.
Крис още спи, а няма да можем да тръгнем, преди да се стопли. Подходящо време да регулирам мотоциклета. Отвивам крилчатата гайка от капака над въздушния филтър и измъквам изпод него износена и мръсна торбичка с инструменти. Ръцете ми са схванати от студа, а отгоре са набръчкани. Тези бръчки не са от студа. На четиридесет това е настъпващата старост. Слагам торбичката на седалката и я разтварям… ето ги… като да видиш отново стари приятели.