Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет (Изследване на стойностите)
- Автор: Пирсиг Роберт М
- Язык: болгарский
- Переводчик: Павел Главусанов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет (Изследване на стойностите)». Краткое содержание книги:
Романът, определен от критиката за една от най-значимите творби в американската литература, е преведен на 27 езика и достига тираж от 3 милиона екземпляра.
От време на време някой ни хвърля бърз поглед и после го отвръща безразлично, сякаш да покаже, че не е човек, който се бърка в чужди работи, сякаш е притеснен, да не би да сме забелязали как ни е гледал. Това ми прави впечатление сега, защото дълго време сме били откъснати от него. И карането е друго. Колите сякаш се движат с постоянна максимална градска скорост, сякаш искат да стигнат донякъде, все едно, че това, което е сега, просто трябва да бъде преминато. Шофьорите като че ли мислят за мястото, където искат да отидат, а не за онова, в което са.
Разбрах! Пристигнали сме на Западния бряг! Отново сме чужденци! Господи, забравих най-големия от всички капани. Погребалното шествие! Онова, в което сме всички — този надут, супермодерен, егоцентричен стил на живот, който ти казва майната ти и смята, че притежава тази страна. Толкова дълго сме били извън него, че напълно съм го забравил.
Вливаме се в южния поток на движението и усещам опасността от надутия стил съвсем отблизо. Виждам в огледалото как някакъв копелдак се залепва за мен и не иска да задмине. Вдигам седемдесет и пет, а той пак по петите ми. Деветдесет и пет — и се измъкваме от него. Това никак не ми харесва.
В Бенд спираме и вечеряме в модерен ресторант, където хората влизат и излизат, без да се поглеждат. Обслужването е отлично, но напълно безлично.
Още по на юг намираме гора от недорасли дръвчета, разделена от нелепи малки парцели. Очевидно по проект на някакъв предприемач. В едно от парцелчетата далеч от главния път разстиламе спалните чували и откриваме, че боровите иглички едва-едва покриват еластичен пласт прах, който изглежда цели футове дебел. Никога не съм виждал подобно нещо. Трябва да внимаваме да не разместваме игличките, иначе прахта се вдига наоколо.
Разстиламе платнищата и слагаме спалните чували отгоре им. Това като че помага. Говорим си с Крис известно време за това, къде се намираме и къде отиваме. Разглеждаме картата в здрача и после още малко с помощта на фенерчето. Днес сме изминали 325 мили. Това е много. Крис изглежда така капнал от умора, както съм и аз; така му се спи, както и на мен.
ЧЕТВЪРТА ЧАСТ
27
Защо не излезеш от сянката? Как изглеждаш всъщност? Страх те е от нещо, нали? От какво те е страх?
Зад фигурата в сянката е стъклената врата. От другата й страна е Крис — прави ми знак да отворя. Сега е по-голям, но на лицето му още стои умолително изражение. „Какво да правя сега?“ — иска да знае той. „Какво да правя после?“ Чака моите напътствия.
Време е да се действува.
Разглеждам фигурата в сянката. Не е така всемогъща, както изглеждаше някога.
— Кой си ти? — питам аз.
Няма отговор.
— С какво право е затворена тая врата?
Пак няма отговор, фигурата мълчи, но се и свива. Страхува се! От мен.
— Има и по-лошо от това, да се таиш по сенките. Това ли е? Затова ли не говориш?
Тя сякаш трепери, отстъпва, сякаш усеща какво се готвя да направя.
Чакам и после я доближавам? Отвратително, мрачно, зло същество. По-близо, гледам не в нея, а в стъклената врата, за да не разбере. Отново спирам, стягам се и после се хвърлям напред!
Ръцете ми потъват в нещо меко там, където трябва да й е шията. Тя се гърчи и аз стискам по-силно, както се стиска змия. Стискам я все по-силно и по-силно, сега ще я извадим на светло. Ето! СЕГА ЩЕ Й ВИДИМ ЛИЦЕТО!
— Тате! Тате! — чувам гласа на Крис през вратата.
Да! За пръв път! „Тате! Тате!“
— Тате! Тате! — Крис ме дърпа за ризата. — Тате! Събуди се! Тате!
Той плаче, вече ридае.
— Спри, тате! Събуди се!
— Всичко е наред, Крис.
— Тате! Събуди се!
— Буден съм — едва-едва различавам лицето му в светлината на зората. Намираме се сред някакви дървета някъде на открито. Има един мотоциклет. Трябва да сме в Орегон.
— Добре съм, беше просто кошмар.
Той продължава да плаче и аз седя мълчаливо до него известно време.
— Всичко е наред — казвам, но той не спира. Уплашен е много.
Аз също!
— Какво сънува?
— Опитах се да видя лицето на един човек.
— Ти викаше, че ще ме убиеш.
— Не, не тебе.
— А кого?
— Не знам.
Крис престава да плаче, но още трепери от студа.
— Видя ли лицето му?
— Да.
— Как изглеждаше?
— Моето собствено лице, Крис, тогава извиках… Беше просто кошмар. — Казвам му, че трепери и трябва да се вмъкне обратно в чувала. Влиза.
— Студено е — казва.
— Да — в светлината на зората виждам парите от дъха ни. После той се свива в чувала и остава само моят дъх.
Не заспивам.
Този, който сънува, изобщо не съм аз.
Това е Федър.