Окото на голема

— Изглеждаш в много добро настроение — отбелязах аз.

— И защо да не съм? — Скелетът спря да танцува и щракна с костите на пръстите като кастанети точно когато направи и последната си стъпка. — Аз съм свободен! — рече той. — Свободен като птичка! Звучи добре, нали?

— Е… ами, да. — Дяволчето се почеса по главата с крайчеца на опашката си. — Но все още си в този свят — казах аз бавно. — Или поне аз така го виждам. Така че не си напълно свободен, нали? Свободата идва само когато скъсаш оковите и се върнеш вкъщи.

— Така си мислех и аз — каза скелетът, — докато бях в онази воняща гробница. Но вече не. Погледни ме само! Мога да ходя, където си пожелая, да правя, каквото си искам! Ако искам да съзерцавам звездите — мога да съзерцавам колкото ми душа иска. Ако искам да се разходя сред цветята и дърветата — мога да направя и това. Ако искам да сграбча някой старец и да го запратя презглава в реката — пак няма проблем! Светът ме вика: Ела, Хонориус, и прави, каквото си пожелаеш. Е, дяволче, аз бих нарекъл това свобода, а ти?

С тези думи той направи няколко малко застрашителни крачки към мен, пръстите му се свиха леко, а в празните очни ябълки зад очите на златната маска изведнъж проблесна кръвожадна червена светлина. Бързо отскочих назад извън обсега му. Секунда по-късно червената светлина избледня малко и походката на скелета се превърна във весело шляене.

— Виж какъв залез! — въздъхна той, сякаш говореше на себе си. — Като кръв и топено сирене.

— Възхитителна гледка — съгласих се аз. Нямаше никакво съмнение, дяволчетата бяха прави. Афритът беше напълно полудял. Но полудял или не, няколко неща все пак ме озадачаваха. — Извинете, господин скелет — рекох, — като просто дяволче, което не разбира много, се чудя дали ще ме просветлиш. Все още ли действаш по заповедите си?

Един дълъг, извит нокът посочи към златната маска.

— Виждаш ли го? — каза скелетът, а гласът му се изпълни с меланхолия. — За всичко е виновен той. Той ме обвърза с костите си при последния си дъх. Закле ме да ги пазя завинаги и да охранявам всичките му вещи. Повечето от тях са тук… — Той се завъртя и ми показа съвременна раница, висяща нелепо на гърба му. — А също и — добави, — да унищожавам всички нашественици на гробницата му. Слушай, десет от общо дванайсет не е много зле, нали? Дадох най-доброто от себе си, но онези, които се измъкнаха, продължават да ме дразнят.

Дяволчето звучеше утешително.

— Много добре. Никой не би се справил по-добре. А и предполагам, че другите двама са били костеливи орехи, а?

Червената светлина отново проблесна; чух как зъбите изскърцаха зад маската.

— Единият беше мъж, май, не видях. Той беше страхливец; избяга, докато другарите му се биеха. Но другият… Ах, тя беше чевръста малка кучка. С удоволствие бих хванал бялото й вратле между пръстите си. Но… би ли предвидил, че у някой толкова млад ще се загнезди такова коварство? У себе си имаше от най-чистото сребро; причини такъв шок на Хонориус в бедните му кости, когато се протегна да я удари.