Предани [calibre 1.48.0]

завъртам ключовете около пръста си.

Преди повече от две години, когато стояхме лице в лице и ни делеше само сипещият

се сняг, разбрах, че няма никакъв смисъл да му крещя и да го обиждам. Преди това го

бях нападнал пред Безстрашните в Жестоката борса, но това не промени нищо и не

затвори раните от детството ми. Думите и обидите също няма да свършат работа.

Остава само едно нещо – да го забравя.

Евелин ме поглежда странно, после става, прекосява стаята, отваря чантата си и вади

предмет от синьо стъкло. Изглежда като замръзнала вода, течаща към края на времето.

Помня, когато ми го даде. Бях много малък, но веднага разбрах, че е нещо забранено.

В нашата каста такива неща се считаха за безполезни, следователно – за егоистични.

Тогава попитах за какво служи и тя ми каза: „Не служи за нищо очевидно, но може да

докосва тук. – И сложи ръка на сърцето си. – Красивите неща понякога правят така“.

Дълги години тази статуетка беше символ на моето тихо недоволство, на моя отказ да

бъда послушно и изпълнително Аскетско дете. Беше символ и на бунта на майка ми,

макар че тогава я мислех за мъртва. Криех я в леглото си и в деня, в който реших да

избера Безстрашните и да напусна Аскетите, я извадих и я сложих на бюрото си, за да

може баща ми да види моята сила и силата на майка ми.

– Когато замина, само това ми остана от теб – казва тя и притиска стъклената

статуетка към себе си. – Напомняше ми колко си смел. Винаги си бил толкова смел! –

усмихва се. – Помислих си, че може да си го поискаш обратно. Все пак го взех за теб.

Нямам доверие на гласа си, зная, че ще потрепери, затова само се усмихвам и кимвам.

Пролетният вятър е студен, но оставям прозореца на камиона отворен, за да напълня

дробовете си със свежест и хлад. Отиващата си зима сковава пръстите ми. Спирам пред

перона на гарата до Жестоката борса и се обръщам да взема урната от задната седалка.

Обикновена сребърна урна, без никакви надписи. Кристина я избра.

Тръгвам към перона, където вече се събира малка групичка. Кристина чака до Зийк и

Шона. Шона седи в инвалидната си количка, а краката са увити с одеяло. Сегашната

количка е по-хубава – без дръжки отстрани, за да може да я управлява по-лесно. Матю е

застанал на ръба на перона и пръстите на краката му стърчат напред.

– Здрасти! – казвам и заставам до Шона.

Кристина ми се усмихва, а Зийк ме потупва по рамото.

Юрая почина два дни след Трис, но Хана и Зийк си казаха последно сбогом с него

седмици по-късно, когато изсипаха праха му в бездната. Събраха семейството и

приятелите му. Седяхме на ръба на бездната и не спирахме да викахме името му, докато

и последната прашинка от праха му не изчезна с ехото на Ямата, повтарящо „Юрая“.

Знам, че Зийк днес мисли за него, както и всички останали, макар че този последен акт на