![Предани [calibre 1.48.0] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/1/4/9/4/predani-calibre-1-48-0-download.jpg)
Предани [calibre 1.48.0]
- Автор: Рот Вероника
- Серия: Дивергенти #3
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- Переводчик: Гергана Дечева
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Предани [calibre 1.48.0]». Краткое содержание книги:
Продължавам да я жадувам, въпреки че вече я няма.
Косата му е мръсна, рошава, зелените му очи са в кръвоизливи, а устата му е
изкривена.
Не прилича на нея.
– Не исках да те притеснявам точно сега, но трябва да ти кажа нещо. Нещо, което...
тя ми поръча да ти предам, преди...
– Давай, казвай по-бързо – прекъсвам го.
– Помоли ме, ако не оцелее, да ти кажа... – Той се задавя, очите му се пълнят със
сълзи, но успява да се овладее. – Каза, че не иска да те напуска.
Трябва да изпитам нещо, когато чувам последните думи, нали? Но не изпитвам нищо.
Чувствам се още по-отдалечен от всичко и от всички.
– Така ли? – отвръщам грубо. – И защо го направи? Защо не те остави да умреш?
– Мислиш ли, че не си задавам същия въпрос? – отвръща Кейлъб. – Тя ме обичаше.
Достатъчно, за да ме държи на мушка, за да умре за мен. Нямам идея защо, просто така
стана.
Той си тръгва, без да ми даде възможност да отговоря, и така може би е най-добре,
защото не знам как да облека гнева си в думи. Прогонвам с мигане сълзите си и сядам на
пода, точно в центъра на фоайето.
Знам защо е казала, че не иска да ме напуска. Искала да знам, че това не е някаква си
централа на Ерудитите, не е лъжа, която да ме приспи, докато тя отива да умира, не е
поредна битка и пореден акт на излишна саможертва. Просто е било наложително.
Притискам длани към очите си, като че да набутам проклетите сълзи в черепа си. „Без
ревове“ – ядосвам се на себе си. Ако си позволя да изпусна и малко емоция, всичко ще
изригне и никога няма да спре.
По едно време чувам гласове – Кара и Питър.
– Тази скулптура беше символ на промяната – обяснява му тя, – на бавната и
постепенна промяна. Но сега я махат.
– О, така ли? – Питър звучи удивен. – Защо?
– Ами... ще ти обяснявам по-нататък, става ли? – казва Кара. – Помниш ли как да
стигнеш до хотелската стая?
– Да.
– Тогава отивай там, скоро ще се погрижим за теб.
Кара тръгва към мен и аз се свивам в очакване на гласа . Но тя само сяда до мен с
изправен гръб, отпуска ръце в скута си. Реги продължава да стои и да гледа изливащата
се вода.
– Няма нужда да седиш тук – казвам.
– Нямам къде да отида. А тук има тишина. Тишината е красива.
Оставаме един до друг и гледаме шуртящата вода в красивата тишина на Кара.
– Ето къде сте били – казва тичащата към нас Кристина. Лицето е подпухнало, а
гласът ѝ прилича на тежка въздишка. – Хайде, ще го изключват.
Изтръпвам от думите и скачам на крака. Хана и Зийк не са се отделяли от леглото на
Юрая от мига, в който пристигнахме. Стискат ръцете му, търсят живот в очите му. Но
такъв няма – само ритмичното движение на апаратурата, която поддържа сърцето.
На влизане в болницата Кара върви зад мен и Кристина. Не съм спал от дни, но не
изпитвам умора, не и по обичайния начин, въпреки че тялото ми ме боли, докато ходя.
Мълчим, но знам, че Кристина мисли за същото – за последния дъх на Юрая.
Успяваме да се доберем до прозореца пред вратата на Юрая и срещаме Евелин.
Амар я прибра от града вместо мен преди няколко дни. Тя се опитва да докосне рамото
ми, но аз отблъсквам ръката ѝ. Не искам никой да ме успокоява.
Зийк и Хана са застанали от двете страни на Юрая. Хана държи едната му ръка, а
Зийк – другата. Лекар стои до монитора, показващ ударите на сърцето му, но подава
документите за изключване на системите не на Хана или на Зийк, а на Дейвид. Той си
седи в стола прегърбен и замаян като всички останали.
– Този какво прави тук? – провиквам се. Усещам как мускулите, костите и нервите ми
пламват.
– Технически той все още е лидер на Бюрото, докато не го заменят – казва Кара. –
Тобиас, той не помни абсолютно нищо. Човекът, когото познаваш, вече не съществува,
като мъртъв е. Дори не помни, че е уб...
– Млъквай! – срязвам я. Дейвид подписва документа и започва да се придвижва към
вратата. А когато я отваря, вече не мога да се сдържа – скачам към него и само
жилавата хватка на Евелин ме удържа да не го удуша. Той ме поглежда странно, а аз
притискам тяло към ръката на майка си, която ми прилича на решетка.
– Тобиас – казва Евелин. – Успокой се.
– Защо не го хвърлиха в затвора? – настоявам, прекалено замаян, за да видя
очевидната причина.
– Той все още работи за правителството – обяснява ми Кара. – Излязоха със