Предани [calibre 1.48.0]

всеки ден и с бавни крачки да се запътиш към по-добър живот.

Точно от тази смелост имам нужда сега.

ÅÏÈËÎÃ

Две години и половина по-късно

Евелин е застанала на линията, която свързва и разделя двата свята. Земята е

покрита от следите на стотиците коли, които преминават всеки ден през нея. Хората от

покрайнините отиват към града, хората от града излизат навън, хората от бившето Бюро

пътуват натам и обратно. Приближавам се и Евелин вдига ръка да ме поздрави.

Когато се качва в камиона, ме целува по бузата и този път не се отдръпвам. Усещам,

че на лицето ми се появява издайническа усмивка, но ѝ позволявам да се позадържи.

– Добре дошла – казвам.

Преди повече от две години се бе споразумяла с Йохана да напусне града и никога да

не се връща. Но Чикаго сега е толкова различен, че няма никакъв проблем да се

прибере. Странно, но за тези две години тя се е подмладила. Лицето

е гладко, а

усмивката ѝ е по-широка.

– Как си? – пита.

– Аз съм... добре. Днес ще разпилеем праха от урната ѝ.

Обръщам се и поглеждам урната на задната седалка, настанена като още един пътник.

Дълго време пазех праха в моргата на Бюрото, защото не знаех какво погребение би

искала и не бях сигурен, че мога да го преживея. Но днес, ако все още имахме касти,

щеше да е денят на Изборната церемония и беше време да се направи крачка напред,

пък било то и малка.

Евелин слага ръка на рамото ми и се заглежда в полетата. Нивите, които преди бяха

само на Миротворците, са се разраснали и продължават да се увеличават и да изпълват

всички зелени места в града. Понякога онова голо поле ми липсва, но, честно казано,

нямам нищо против да карам между безкрайни, грижовно подредени редове царевица и

жито. Виждам хора в нивите. Проверяват състоянието на почвата със специални уреди,

разработени от бившите учени от Бюрото. Носят червени, сини, зелени и лилави дрехи.

– Как е животът без касти? – пита Евелин.

– Съвсем обикновен – усмихвам се. – Ще ти хареса.