Предани [calibre 1.48.0]

толкова висока, но някъде дълбоко ме гризе и съмнението, че хората избират това място,

тъй като изглежда самотно. А Безстрашните обичат да изпълват всички празни

пространства с шума си. И това е едно от нещата, които най-много харесвам в тях.

Зийк извиква асансьора, качваме се и Кара натиска 99.

Асансьорът тръгва нагоре и затварям очи. Представям си огромната разтваряща се

под нас черна пропаст. Само едно тънко парче метал под краката ми ме дели от

потъването в мрака. Асансьорът спира рязко и се разклаща. Опирам се на стената, за да

не падна.

Зийк докосва рамото ми.

– Не се плаши, човече. Преди го правехме непрекъснато, помниш ли?

Кимвам. Студеният въздух нахлува през отворите на тавана и над мен е само

яркосиньото небе. Тръгвам с другите към стълбата, твърде скован от страх, та да движа

краката си по-бързо.

Хващам стълбата и опитвам да се концентрирам върху стъпалата. Поглеждам нагоре и

виждам Шона, която се катери смело, изтегляйки се нагоре предимно с ръце.

Когато Тори правеше татуировката на гърба ми, я бях попитал дали мисли, че сме

последните останали хора на тази земя. „Може би“ – ми каза тогава. Струва ми се, че

не

харесваше да разсъждава по въпроса. Но тук горе, на покрива на небостъргача

Ханкок, е напълно възможно да повярваш, че сме единствените оцелели хора на целия

свят.

Зийк притичва по покрива към стоманеното въже и прикрепва една примка към него.

Заключва я, за да не се хлъзне надолу, обръща се и ни поглежда с очакване.

– Кристина – казва. – За теб е.

Кристина застава до примката и потупва брадичката си с пръст.

– Как е по-добре? С лице напред или назад?

– Назад – обажда се Матю. – Аз ще съм с лице напред, за да не се напикая от страх,

но не искам никой да ми подражава.

– Ако си с лице напред, само увеличаваш риска да се случи – казва Кристина. –

Затова давай, тамън ще мога да ти казвам Пикльо.

Тя мушка крака, настанява се така, че да вижда как сградата се смалява, и се понася

надолу. Потръпвам.

Не мога да гледам. Затварям очи, докато Кристина се отдалечава. И докато Матю и

после Шона я следват. Възторжените им писъци изпълват небето. Чувам радостните им

викове като песен на волни птици. Вятърът ги поема и разнася над града.

– Твой ред е, Фор – казва Зийк.

Поклащам глава.

– Хайде, по-добре по-бързо да го направиш, за да знаеш, че си приключил с това! –

обажда се Кара.

– Не, ти тръгвай, аз после.

Кара поема дълбоко дъх и ми подава урната, за да я притисна към себе си. Топла е.

Толкова много хора са я грели с ръцете и телата си. Кара се намества в примката,

нестабилна е и Зийк я пристяга. Тя кръстосва ръце пред гърдите си и Зийк я спуска

напред над Лейк Шор Драйв, над целия град. Не чувам никакъв звук от Кара, дори