Предани [calibre 1.48.0]

чувам. Дори тихата улица на Аскетите става шумна. Силата на усещането ме разлюлява.

– Млъкни! – изкрещявам. – Млъкни! Не знаеш какво би намразила и какво не би! Ти не

я познаваше, както я познавах аз! Ти...

– Аз знам достатъчно – отвръща гневно тя. – Знам, че никак не би се харесало да я

изтриеш от спомените си, сякаш е нямала никакво значение за теб!

Хвърлям се напред и я приковавам към стената.

– Ако само още веднъж посмееш да кажеш такова нещо, ще те... Ще те...

– Ще ме удариш? – изкрещява в лицето ми. – Има дума за мъже, които удрят жени. И

тя е страхливци.

Спомням си как виковете на баща ми кънтяха из къщата, как впиваше ръце около

врата и я блъскаше в стените и вратите. Спомням си как гледах от стаята си стиснал

здраво рамката на вратата. Спомням си сподавения

плач и как се заключваше в

спалнята си, та той да не влезе.

Правя крачка назад и удрям стената. Тялото ми се свлича надолу.

– Съжалявам – казвам.

– Знам – отговаря кротко тя.

Няколко секунди стоим неподвижно и се гледаме. Спомням си как я намразих, когато я

видях за първи път, защото беше Пряма и говореше каквото дойде на ума, без да се

съобразява. Но с времето тя ми показа, че е истински приятел, вярна на истината, смела

и винаги готова да действа. Сега не мога да не я харесвам и да не виждам това, което

Трис е видяла в нея.

– Знам какво е да искаш да забравиш всичко – казва тя. – Знам и какво е да убият

човека, когото обичаш, ей така, без причина. Знам какво е да искаш да замениш всичките

си спомени за миг спокойствие.

Тя хваща ръката, в която стискам серума.

– С Уил бяхме заедно за кратко, но той промени живота ми. Промени и мен. А Трис те

промени още повече.

Суровото ѝ изражение се стопява и тя леко докосва рамото ми.

– Това, което си сега, е нейно дело, и то трябва да живее. Ако изпиеш серума, никога

няма да намериш пътеката към човека, който си сега.

Сълзите отново идват като в моргата пред тялото на Трис. Но този път с тях идва и

болка, гореща и остра като нож в гърдите ми. Стискам ампулата в ръката си,

облекчението, което би ми дала от агонията на всеки спомен, дерящ ме отвътре като

нокти на озверяло животно.

Кристина ме прегръща и това прави болката още по-непоносима, защото ми напомня

как Трис ме обгръщаше всеки път с тънките си малки ръце – в началото колебливо, но

после по-силно и уверено. Напомня ми, че никога ничия прегръдка няма да бъде като

нейната, защото нея я няма.

Няма и смисъл да плача, глупаво е, но не съм способен на нищо друго. Кристина ме

държи дълго време и не казва и дума.

По едно време се опитвам да я отблъсна, но ръцете остават на раменете ми, топли,

здрави и мазолести. Може би хората загрубяват от болката така, както го прави кожата