Предани [calibre 1.48.0]

дръжката. Влакът потегля и увеличава скоростта си с всяка секунда. Заслушвам се в

свистенето на релсите и усещам как силата на локомотива влиза в мен. Въздухът плющи

по лицето ми, притиска дрехите към тялото ми. Гледам града, проснат пред мен като на

карта, ослепителното отражение на слънцето в прозорците на сградите.

Не е същото като преди, но отдавна преодолях промяната. Всички си намерихме нови

места. Кара и Кейлъб работят в лабораториите на Бюрото, което сега е малка част от

Министерството на селското стопанство на града. То разработва методи за подобряване

на ефективността на селскостопанските технологии, за да се изхранват повече хора.

Матю прави изследвания на психиатричните заболявания някъде в града. Последния път,

когато го попитах, ми обясни, че изучава нещо, свързано с паметта. Кристина работи в

отдела за настанявания – намират жилища за хората от покрайнините. Зийк и Амар са в

полицията, а Джордж обучава младите полицаи – професии като за Безстрашни. А аз съм

асистент на един от представителите на града в правителството – Йохана.

Протягам ръка да се хвана и за другата дръжка на вратата и навеждам тялото си

напред точно на завоя. Имам чувството, че ще опра земята. Усещам как стомахът ми се

свива от вълнение и страх – любимата тръпка на всеки истински Безстрашен.

– Ей, как е майка ти? – пита Кристина. Застанала е до мен, без да я усетя.

– Добре е. Ще видим как ще свикне.

– Ще се спуснеш ли по стоманеното въже?

– Да – казвам. – Мисля, че Трис би искала да опитам поне веднъж.

Всеки път, когато произнасям името

, изпитвам силна болка. Тя ми показва, че

споменът за нея ми е все толкова скъп.

Кристина гледа релсите пред нас, обляга рамо на моето за няколко секунди и отговаря:

– Мисля, че си прав.

Спомените ми за Трис, най-ярките ми спомени въобще, започват да избледняват с

времето и вече не ме изгарят така. Понякога ми е хубаво да ги вадя от чекмеджетата на

съзнанието си, но не прекалено често. Понякога ги разказвам на Кристина, а тя се оказа

много добър слушател, въпреки че има голямата уста на Прямите.

Кара спира влака и аз скачам на перона. Шона става от количката и с бавни и

неуверени движения слиза с помощта на шините. Стъпка по стъпка. С Матю сваляме

празната ѝ количка, която е тежка и неудобна за носене.

– Някакви новини от Питър? – питам Матю.

След като излезе от объркването от серума на паметта, някои от най-неприятните

черти на характера му се завърнаха, но не всичките. След това изгубих контакти с него.

Вече не го мразя, но това не означава и че го харесвам.

– В Милуоки е – казва Матю. – Не знам какви ги върши там.

– Работи в някакъв офис – обажда се Кара. Взела е урната от Шона и я държи като

бебе в скута си. – Мисля, че му се отразява добре.

– Бях убеден, че ще се присъедини към бунтовниците в покрайнините. Което показва