Предани [calibre 1.48.0]

ахване.

Със Зийк оставаме сами. Гледаме се.

– Не мога да го направя – казвам. Гласът ми е стабилен, но тялото ми се тресе.

– Можеш, как да не можеш! – заявява той. – Ти си Фор, ти си Безстрашен, ти си

легенда. Можеш да се изправиш срещу всичко!

Правя крачка към ръба и макар че е на няколко метра от мен вече имам чувството, че

падам. Клатя глава отново и отново.

– Ей – Зийк слага ръце на раменете ми. – Не го правиш за себе си, помниш ли? А за

нея. Нещо, което би искала да направиш и за което би се гордяла още повече с теб.

Нали?

Точно така, не мога да си позволя да пропусна това. Не мога да се огъна сега.

Спомням си усмивката

, докато се катереше по Виенското колело, и здраво

стиснатите ѝ челюсти, когато се изправяше пред страховете си.

– Как се качваше тя?

– С лицето напред.

– Добре. – Подавам му урната. – Сложи я зад мен и я отвори.

Намъквам се в примката, а ръцете ми треперят. Зийк затяга коланите около гърба и

краката ми, слага урната зад мен и я отваря. Зад мен прахът на Трис ще се разпилее над

града. Поглеждам към Лейк Шор Драйв и ми се повдига. Плъзвам се надолу.

Внезапно отчаяно искам да се върна, но е прекалено късно. Летя към земята и пищя

толкова оглушително, че ми иде да си запуша ушите, за да не се чувам. Усещам писъка

като живо същество в мен, изпълва гръдния кош, гърлото и главата ми.

Вятърът пари очите ми, но ги задържам. В мига на сляпата паника разбирам защо се е

спускала с лице напред – защото се е чувствала сякаш лети като птичка.