Покани ме да вляза
- Автор: Линдквист Йон Айвиде
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Цветанова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Покани ме да вляза». Краткое содержание книги:
— Аз съм вампир.
Устните му понечиха да се разтеглят в иронична усмивка, устата да отговори с някакъв смешен коментар. Само че не се разтеглиха, коментарът се стопи, без да стигне до устните му. И той каза само:
— Не.
Потърка врата си, за да наруши напрежението, да прекъсне неподвижността, която превръщаше думите в истина. Виргиния продължи тихо, спокойно.
— Отидох у Йоста. За да го убия. Ако не беше станало… каквото стана… щях да го умъртвя. И после… да му изпия кръвта. Щях да го направя. Заради това отидох. И толкова. Разбираш ли?
Погледът на Лаке блуждаеше по стените на стаята, сякаш търсеше комара, който жужеше с мъчителен свистящ звук, този звук дразнеше мозъка му в тишината, пречеше му да мисли. Накрая се спря на луминесцентната лампа на тавана.
— Проклета лампа, как бръмчи.
Виргиния погледна към нея:
— Светлината не ми понася. Не мога да ям нищо. Мъчат ме ужасни мисли. Ще нараня някого. Теб. Не искам да живея.
Най-сетне нещо конкретно, на което можеше да отвърне.
— Не бива да говориш така — каза Лаке. — Ей! Не бива да говориш така. Чуваш ли ме?
— Не разбираш.
— Не, не разбирам. Но няма да умреш. Ти разбираш ли? Нали сега си тук, приказваш, та ти си… съвсем наред. — Стана от фотьойла, направи няколко безцелни крачки, махна с ръка. — Не бива… не бива да говориш така.
— Лаке… Лаке?
— Да!
— Знаеш. Че е вярно. Нали?
— Кое?
— Което ти казвам.
Лаке изсумтя, тръсна глава и потупа дрехите, джобовете си.
— Трябва да запаля. Това…
Намери смачкания пакет, запалката. Измъкна последната цигара, захапа я. После си спомни къде е. Извади цигарата от устата си.
— По дяволите, ще ме изхвърлят като мръсно коте, ако…
— Отвори прозореца.
— И да скоча ли?
Виргиния се усмихна. Лаке отиде до прозореца, отвори го широко и се наведе навън, доколкото можеше.
Сестрата, с която беше говорил, сигурно надушва дима и от миля разстояние. Запали цигарата и дръпна дълбоко, постара се да изпусне дима така, че да не се връща през прозореца, погледна нагоре към звездите. Зад гърба му Виргиния заговори отново.
— Беше онова дете. То ме зарази. А после… заразата се разрасна. Знам къде се е загнездила. В сърцето. Тя е в сърцето ми. Като рак. Не мога нищо да направя.
Лаке издиша облак дим. Гласът му проехтя между високите сгради наоколо.
— Глупости говориш сега. Та ти си… нормална.
— Полагам усилия. А и кръв ми преляха. Но може да изчезна. По всяко време. Тя ще надделее. Знам го. Усещам го. — Виргиния вдиша дълбоко няколко пъти, продължи. — Стоиш там. Гледам те. И ми иде… да те заръфам.
Дали заради схванатия врат, или по друга причина, но Лаке усети да го полазват тръпки. Изведнъж се почувства уязвим. Набързо угаси цигарата в стената, изстреля фаса с пръсти и той описа дъга във въздуха. Обърна се назад към стаята.
— Това е абсолютно безумно.
— Да. Но е вярно.
Лаке скръсти ръце на гърдите си. Попита с насилен смях:
— И какво искаш от мен тогава?
— Искам да… унищожиш сърцето ми.
— А? Ама как?
— Както и да е.
Лаке завъртя очи.
— Ти чуваш ли се? Знаеш ли какво говориш? Та това е абсурдно. Как… да те наръгам с кол ли, какво?
— Да.
— Не, не и не. Не става. Измисли нещо друго. — Лаке се усмихна и поклати глава.
Виргиния го гледаше как крачи напред-назад в стаята със скръстени ръце. После кимна кротко:
— Добре.
Той отиде до нея, хвана ръката й. Беше му някак неестествено да е… вързана. Дори не можеше както трябва да обхване китката. Но поне ръката й беше топла, стисна неговата. С другата ръка я погали по бузата.
— Не искаш ли да те освободя?
— Не. Онова… може да се върне.
— Ще се оправиш. Ще ти мине. Та нали имам само теб! Искаш ли да ти кажа една тайна?
Без да пуска ръката й, той седна на фотьойла и заразказва. Каза й всичко. За пощенските марки, за лъва, Норвегия, парите. Къщичката, в която щяха да живеят. Червена къща. Понесе се в дълги мечтания как щеше да изглежда градината, какви цветя щяха да отглеждат и как можеше да сложат една маса на по-сенчестото, да седят там и…