Островът на изкушението
- Автор: Фокс Виктория
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Островът на изкушението». Краткое содержание книги:
Напълно предвидимо — стаята на майка й беше заключена, но поне знаеше къде държи ключа — на същото място, където криеше всичките си уж несъществуващи лекарства.
С отварянето на вратата я лъхна натрапчива миризма на застояло и плесен. Витаеше и духът на сладникавия парфюм, с който Шерилин някога се обливаше. На пода до леглото бяха струпани четири-пет празни кутии от шоколадови бонбони. Свалените до долу щори превръщаха стаята в същинска тъмница.
Аврора поседна върху намачканите чаршафи. На нощното шкафче до чаша с малко вода лежеше полупразен блистер таблетки. Аврора прочете надписа на гърба му — някакво успокоително. Чувстваше се като нарушител, сякаш пипаше артефактите под витрините на някой музей.
Което послужи единствено да подкладе любопитството й. Влезе в личната баня на Шерилин и се разрови из тоалетното шкафче — болкоуспокояващи, приспивателни, валиум, ксанакс… цяла аптека.
Върна се в спалнята и заотваря чекмеджета и шкафчета едно по едно, хвърляйки съдържанието им по пода. Не беше сигурна какво точно се надява да намери. Акт за раждане? Някое тайно писмо? Позорен договор?
Нейна снимка като бебе в обятията на жена, различна от Шерилин Роуз?
Глупости. Нищо чудно, че ровичкането й се оказа безрезултатно. Реалният живот не беше като филмите.
Шерилин не беше подновявала гардероба си от доста време. Просторното помещение беше изпълнено от стена до стена с висящи по закачалки тоалети, главно в модните тенденции на осемдесетте и с преобладаващи прасковени и пастелни цветове. Отделението за бельото беше заредено с торбести, безформени гащи, някои от които с лекета. Олеле. Аврора знаеше, че родителите й отдавна не правят секс, но все пак… Макар и погнусена, любопитството я подтикна да се разтършува и тук.
В най-задната на отделението пръстите й напипаха нещо с формата на картичка. Извади го. Бяла от едната страна, златиста — от другата. Отпред пишеше нещо, но понеже картончето представляваше само парче от нещо скъсано с оръфани краища, не можа да разчете надписа.
Опипа слепешката за липсващите парчета и се натъкна на още две. Като ги съедини, веднага осъзна какво държи в ръцете си.
Бинго.
Рубен ван дер Мейде организираше банкет. На Какатра. Това лято.
Явно щеше да е нещо грандиозно.
Грандиозно.
Несъмнено Том и Шерилин бяха сред най-почетните гости. Само че бяха решили да отхвърлят поканата. Или поне Шерилин. Е, в такъв случай най-уместно беше дъщеря им да се яви на тяхно място.
Аврора стисна силно картончето, толкова силно, че върховете на пръстите й изтръпнаха, сякаш незнайно как се беше озовала на непозната земя, а поканата щеше да й послужи като билет към дома.
51
Стиви
Можеше с часове да съзерцава лодките по Темза. Една пропълзя под моста Ватерло и Стиви не отлепи очи от нея, докато не мина и под Блекфрайърс, загубвайки се от погледа на път към Канари Уорф. Така предпочиташе да прекарва времето си. Наблюдаваше ли лодките, не й се налагаше да поглежда към съпруга си.
А не го ли поглеждаше, можеше да си внуши, че не е чула последните му думи.
— Не исках да научаваш — заяви Зандър. — Затова не ти казах нищо. Обременен ли си с тази информация, няма връщане назад. Ще ми се да можех да забравя.
Тя мълчеше.
— Разбери, не устисках да го крия повече. Част от миналото ми е и няма как просто да я потисна и да се преструвам, че не я е имало. Не и пред теб. — Очите му я умоляваха, но тя отказваше да посрещне погледа им. — Не искам бракът ни да се разпадне. Не искам да те загубя. Моля те, Стиви.
Анонимността, която позволяваше, беше една от главните причини да обича Лондон. Не само защото двамата със Зандър седяха загърнати в палтата си на пейка на южния бряг на Темза, напълно неразпознаваеми с полистироловите си чаши горещо кафе в студената прегръдка на зимния вятър, но и защото англичаните бяха твърде горделиви хора, че да демонстрират интерес, натъквайки се на холивудски звезди. Хвърляха по един-два погледа, заравяха брадички в топли яки и шалове и после най-много да споменат пред някого, че срещнали този и онзи, но за всеки случай без много емоции. Рядко я заговаряха в родния й град. А точно в този момент фактът я радваше безкрайно.
— Искаш да ми кажеш — промълви Стиви с глас, непознат дори на нея самата, — че в Холивуд живеят деца, чиито родители всъщност не са им родители?