Изповядвам

* * *

– Искаш ли да дойдеш в Рим?

Лаура го погледна изненадана. Бяха в двора на факултета, заобиколени от студенти, той с ръце в джобовете, тя с пълна чанта, с която приличаше на служебна адвокатка на път да влезе в съдебната зала, за да разреши труден случай, а аз гледах сините й очи. Лаура вече не беше онази студентка, жадна за знания. Беше преподавателка, обичана от студентите. Погледът й все така синееше, а в сърцето й се таеше тъга. Адриа я гледаше, изпълнен с колебание, докато в главата му се смесваха твоят образ, Сара, и образът на тази жена, която според това, което бях видял досега, нямаше много късмет с приятелите, които си избираше.

– Моля?

– Трябва да ходя по работа... Най-много пет дни. Можем да се върнем следващия понеделник и така няма да пропуснеш лекции.

Всъщност Адриа импровизира това. От няколко дена си даваше сметка, че не знае как да се сближи със синия поглед. Искаше да направи крачка напред, но не знаеше как. И ме беше страх да се реша, защото си мислех, че така ще изменя на спомена за теб. Тогава му хрумна най-просташкия вариант; синият поглед се усмихна и Адриа си помисли дали изобщо има момент, когато Лаура не се усмихва. Изненада се много, когато тя отвърна хайде, давай.

– Какво давай?

– Идвам с теб в Рим. – Погледна го уплашена. – Ставаше дума за това, нали?

Засмяха се и двамата, а той си помисли пак се забъркваш в история, а нямаш представа каква е Лаура, знаеш само, че очите й са сини.