Изповядвам
- Автор: Кабре Жауме
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Colibri Publishers
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Изповядвам». Краткое содержание книги:
– Чакам те да дойдеш.
Адриа погледна наоколо. В дъното едно непознато момиче търпеливо чистеше някакви медни предмети.
– Още не е дошъл – каза тя. Хвана го за ръката, придърпа го към себе си и не можа да се стърпи да не погали косата му с ръка, както правеше Лола Чика. – Проредява ти.
– Да.
– С всеки ден заприличваш все повече на баща си.
– Мислиш ли?
– Имаш ли си приятелка?
– Не.
Тя отвори едно чекмедже и го затвори. Мълчание. Може би обмисляше дали е трябвало да зададе този въпрос.
– Защо не вземеш да побърникаш малко?
– Разрешаваш ли ми?
– Ти си господарят – отвърна тя, разпервайки ръце. За миг на Адриа му се стори, че му се предлага.
Направих последната си разходка из вселената на магазина. Предметите бяха други, но атмосферата и мирисът си бяха същите. Видя баща си да рови из документи, господин Беренгер измисля велики идеи, загледан във външната врата, Сесилия, с хубава прическа и гримирана, по-млада, се усмихва на клиента, който се опитва да свали без аргументи цената на едно прекрасно писалище „Чипъндейл“, баща ми вика господин Беренгер в кабинета, затварят се и дълго разговарят бог знае за какво, или не, знае се за какво. Върнах се при Сесилия, която разговаряше по телефона с клиент. Когато затвори, постави апарата пред мен.
– Кога се пенсионираш?
– По Коледа. Не искаш да поемеш магазина, нали?
– Не знам – излъгах. – Работя в университета.
– Не пречи.
Стори ми се, че иска да ми каже нещо, но в този момент влезе господин Сагрера, извини се за закъснението, поздрави Сесилия и посочи с ръка към канцеларията – всичко това едновременно. Затворихме се там и управителят ми каза как вървят нещата и каква е настоящата оценка на магазина. И макар и да не си ме питал за моето мнение, трябва да ти кажа, че този бизнес е доходен и има бъдеще. Единствената пречка беше господин Беренгер и ти сам се зае да приключиш с това и да започнем начисто. – Облегна се назад на стола, за да придаде по-голяма тежест на думите си: – Доходен бизнес с бъдеще.
– Искам да го продам. Не искам да бъда собственик на магазин.
– Какво лошо има в това?
– Господин Сагрера...
– Ти решаваш. Това последната ти дума ли е?
Откъде да знам дали е последната ми дума. Откъде да знам какво искам да правя.
– Да, господин Сагрера, това е последната ми дума.
Тогава господин Сагрера стана, отиде до сейфа и го отвори. Изненадах се, че господин Сагрера има ключ от сейфа, а аз нямам. Извади един плик.
– Това е от майка ти.
– За мен?
– Каза ми да ти го дам, ако наминеш към магазина.
– Но аз не искам...
– Ако дойдеш в магазина, не ако решиш да работиш в магазина.
Пликът беше запечатан. Отворих го пред господин Сагрера. Писмото не започваше с думите обични сине, скъпи на сърцето ми, нито имаше някакво обръщение, нито пишеше ей, Адриа, какво правим. Беше списък с инструкции, студен, но практичен, със съвети, които явно щяха да ми вършат много добра работа.
275 В евангелския текст (Мат. 8:12, 22:13, 25:30) – мракът извън Бога и Небесното царство. – Б. р.
* * *
Въпреки моите намерения, след няколко дни или седмици, не си спомням точно, присъствах на един таен търг. Морал, книжарят от пазара „Сант Антони“, ми беше дал адреса с тайнствено изражение. Може би нямаше нужда от такава тайнственост, защото явно нямаше никакъв предпазен филтър. Натискаш звънеца, отварят ти и влизаш в един гараж в индустриалната зона на Оспиталет276. Вътре имаше маса с витрина, все едно сме в бижутерски магазин, подходящо осветена, на нея бяха предметите, за които ще се наддава. Още щом взех да ги разглеждам почувствах гъдел и сякаш ме обля пот – нещо, което оттогава винаги ме съпътства, когато съм на път да придобия нещо. Устата ми лепкава. Струва ми се, че точно това изпитва играчът пред игралната машина. Голяма част от предметите, за които винаги съм ти казвал, че са от баща ми, всъщност съм ги купувал аз. Например монетата от петдесет дуката от шестнайсети век, която сега струва цяло състояние. Купих я там. Доста ми олекна джобът. След това на други търгове или при луди размени, с огромни скокове в нищото, на „ти“ с някой друг побъркан колекционер – петте златни флорина, сечени в Перпинян277 по времето на краля на Майорка Жауме III. Какво удоволствие е да ги държиш в ръце и да ти звънкат. С монетите в ръка се чувствах тъй, както когато баща ми ми четеше лекция за цигулката „Виал“ и за различните собственици, които са преминали през живота й, служейки й, които са се стремели да извлекат от нея хубав звук, ценели са я, боготворели са я. Или тринайсетте прекрасни луидора, които, когато подрънкват в ръцете ми, издават същия звук, който е успокоявал на стари години Гийом-Франсоа Виал. Въпреки опасността, на която го излагаше съжителството с онази сториони, той се беше привързал и не искаше да се разделя с нея, докато не чу да се говори, че мосю Лагит е пуснал слуха, че една цигулка на известния Лоренцо Сториони може би има връзка със станалото преди години убийство на мосю Льоклер. Тогава тази толкова ценна цигулка започна да пари в ръцете му и от съкровено притежание се превърна в кошмар. Реши да се освободи от нея далеч от Париж. На връщане от Антверпен, където бе успял да я продаде много изгодно, заедно с калъфа, изцапан с омразната кръв на tonton Жан, цигулката се беше превърнала в една успокояваща торба от козя кожа, пълна с луидори. Колко хубаво звънеше торбата! Хрумна му, че тази торба е неговото бъдеще, неговото скривалище, неговият триумф над простащината и суетата на tonton Жан. Сега вече никой не може да направи връзка между него и цигулката, която беше придобил хер Аркан от Антверпен. И така звъняха луидорите, когато подрънкваха в моите ръце.