Пазачът на фара [bg]

Първоначално се движеха през града, но постепенно започнаха да навлизат в по-рядко населени райони. След още двайсетина минути постройките изчезнаха почти напълно.

– Вече сме направо сред природата – каза Йоста, оглеждайки се наоколо. – Да не живеят в гората?

– Не е толкова странно, че живеят усамотено. Явно не искат евентуалните съседи да видят какви ги вършат.

– Така си е.

Колата отпред забави и Улф зави в двора на голяма къща. Няколко кучета се приближиха до автомобилите и залаяха бясно.

– По дяволите, не обичам кучета.

Йоста, който гледаше през прозореца, се стресна, когато един грамаден ротвайлер излая точно пред вратата му.

– Сигурно само лаят, но не хапят – каза Патрик и изключи двигателя.

– Ти така си мислиш... – отвърна Йоста, който изглежда не възнамеряваше да отвори вратата.

– О, хайде де.

Патрик излезе от колата, но замръзна, щом три кучета го обградиха и започнаха да лаят срещу него с оголени зъби.

– Прибери кучетата – извика Улф.

След около минута от входната врата се появи мъж.

– Защо да го правя? Те си вършат работата. Държат неканените гости надалеч.

Мъжът скръсти ръце на гърдите си с развеселена усмивка.

– Стига, Стефан. Само искаме да поговорим. Извикай проклетите кучета.

Стефан се засмя и вдигна ръка към лицето си. Пъхна палеца и показалеца в устата си и изсвири. Кучетата моментално спряха да лаят. Изтичаха при господаря си и легнаха в краката му.

– Сега доволен ли си?

Патрик не можеше да не забележи, че водачът на IE изглежда много добре. Ако не беше студенината в очите му, би могъл да мине за красавец. Дрехите му подсилваха впечатлението: скъсани дънки, мръсна тениска и черен кожен елек. На краката си носеше дървени обувки.

Около тях започнаха да се събират хора. Всички имаха същия зорък и заплашителен поглед.

– Какво искате? Това е частна собственост – каза Стефан, който като че наблюдаваше и най-малкото им движение.

– Само искаме да си поприказваме – повтори Улф и вдигна успокоително ръце. – Не искаме разправии. Просто да седнем и да поговорим.

Настана дълго мълчание. Стефан размишляваше и всички стояха неподвижно на двора.

– Окей, влизайте – каза той накрая и вдигна рамене, сякаш му беше все едно.

После се обърна и тръгна към къщата. Улф, Хавиер и Йоста го последваха. С разтуптяно сърце Патрик тръгна след тях.