Фурията на Първия лорд [bg]

— Тази вечер ще бъде интересно — изръмжа Варг.

— Мислех, че Свободният алерански легион е правил това много пъти преди — каза Тави.

Варг изръмжа в несъгласие.

— Насаг вече се отдалечи от буквата на закона, като обучи създатели за воини. Да вкара демони в лагер на воини? Щеше да е принуден да убие някои от своите офицери, за да запази мястото си.

Варг погледна към екипа алерански инженери, които използваха земна магия да омекотят камъка, за да могат да забият коловете на палисадата в него.

Тави замислено ги погледна за момент.

— Не е само това, има и нещо повече.

Варг леко наклони глава.

— Не можеш просто да кажеш на една душа, че е свободна. Всеки трябва сам да изкове свободата си. Важно е робите сами да постигнат своята свобода. Насаг им даде съветници. Всичко останало са го направили сами.

Тави хвърли поглед към Варг.

— А тази вечер ще бъдете ли принуден да убиете някой от собствените си офицери?

Варг замълча за момент. После сви рамене.

— Може би. Но мисля, че е малко вероятно.

— Защо?

— Защото тяхното противопоставяне ще се основава на традицията. Традицията се нуждае от свят, за да съществува. А светът беше унищожен, алеранецо. Моят свят. Вашият свят също. Дори утре да победим ворда, нищо не би променило това.

Тави се намръщи.

— Наистина ли мислите така?

Варг потрепна с уши утвърдително.

— Ние сме в непознати води, Тавар. И бурята още не е стихнала. Ако все още сме живи, когато свърши, ще се озовем на непознати брегове.

Тави въздъхна.

— Да. И тогава какво?

Варг сви рамене.

— Ние сме врагове, Тавар. Какво правят враговете?

Тави се замисли за момент. После каза:

— Знам само какво са правили в стария свят.

Варг спря внезапно. Втренчи се в Тави за няколко секунди, след което размърда уши и продължи напред.

— Да говорим за това сега означава да хабим дъха си напразно.

Тави кимна.

— Днес трябва да оцелеем. И чак после да мислим за утре.

Варг потрепна с уши в знак на съгласие. Докато говореха, бяха преминали в канимската част на лагера. Варг спря пред голяма черна палатка. Във въздуха се носеше странна миризма на тамян и воня на гниещо месо. От палатката се носеше глух барабанен ритъм. Ниски гласове пееха монотонно на ръмжащия език на воините-вълци.

Варг спря пред палатката и с бавно, придружено със стържене на стомана върху месинг, движение извади меча си. След това рязко го хвърли с острието напред в земята пред палатката. Острието се заби и злокобно завибрира в продължение на няколко секунди.

Пеещите гласове в палатката млъкнаха.

— Тук съм по въпроса за мъртвите създатели в Антил — извика Варг.