Фурията на Първия лорд [bg]

Канимските воини препълваха каруците по начин, който изглеждаше някак комичен. Тези, които не можеха да се поберат вътре, тичаха след тях достатъчно бързо, за да са в крак с намалената скорост на легионите. Те можеха да поддържат това темпо за около два часа, след това всички спираха и отпочиналите каними в каруците сменяха местата си с тези, които бягаха, като тези смени следваха през целия ден. По това време дори канимите в каруците изглеждаха гладни, нещастни и изтощени, макар Тави да предполагаше, че това може да се дължи до голяма степен на дъжда, от който козината им беше подгизнала и прилепнала към кожата.

Зад тях яздеше конницата. Първи бяха крилата на легионите, осемстотин коня и техните ездачи, а след тях — канимската кавалерия. Съставена почти изцяло от шуарански каними, яздещи странно изглеждащите създания от Кания, наречени таурги. Всяко от тях тежеше два или три пъти колкото легионер на кон. С гърбици на гърба и рога на главата, всеки по-голям от здрав бик, таургите лесно следваха колоната, мускулите на масивните им крака се издуваха като стоманени въжета. Таургите не изглеждаха уморени. Изглеждаха раздразнени и нетърпеливи, сякаш сериозно обмисляха да изядат собствените си ездачи или друг член на стадото. Евентуално и двете. В Кания Тави беше яздил таург седмици наред и според него това съвсем отговаряше на характера на боен звяр.

Той въздъхна и погледна встрани и нагоре към Максимус, който яздеше особено грозен петнист таург.

— Врани, Макс. Мислех, че си убил и изял това нещо.

Макс се ухили.

— Пържоли и нови обувки ли, капитане? Мразя това същество като нищо друго в Карна. Ето защо реших, че може да е нещастно, като ме пренесе по този път под дъжда, вместо да тормозя някой свестен кон с това.

Тави сбръчка нос.

— Но то смърди, Макс. Особено в дъжда.

— Винаги съм намирал миризмата на мокър алеранец за леко неприятна — обади се яздещата вдясно от Тави Кайтай.

Тави и Макс я погледнаха възмутено.

— Хей — възкликна Макс, — ние не миришем, когато сме мокри.

Кайтай вдигна вежди.

— Е, да, разбира се, че не миришете — след което вдигна ръка и небрежно я размаха във въздуха пред носа си, престорено овладян жест, който сигурно беше копирала от някоя особено изтънчена дама-гражданка, помисли си Тави. — Ако ме извините, господа.

Тя накара коня да се отдалечи на няколко крачки от тях и оттам облекчено въздъхна.