Колието на кралицата
- Автор: Дюма Александр
- Серия: Мария Антоанета #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Катя Делибашева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Колието на кралицата». Краткое содержание книги:
Да, Андре си признаваше, че е ревнива не заради любовта, която един мъж може да изпитва към друга жена, а не към нея, а ревност спрямо жената, която можеше да вдъхнови, да приеме и да позволи тази любов. Тя виждаше с известно чувство на тъга да минават покрай нея обожатели от новия кралски двор. Тези доблестни и пламенни мъже, които никак не я разбираха, се отдръпваха от нея, след като й изкажеха своите почитания, едните, защото студенината й не беше логична, другите, защото тази студенина беше в странно противоречие със старите и лекомислени постъпки, с които тя живееше от дете. Освен това мъжете, било защото търсят удоволствието, било защото мечтаят за любов, се отнасят с недоверие към студенината на една двадесет и пет годишна млада жена, красива, фаворитка на кралицата, която, богата и безчувствена, мълчалива и бледа, върви само по път, по който голямата радост и върховното щастие будят интерес и са обект на разговори. Не е особено приятно да бъдеш мъчно обяснима личност. Андре го бе забелязала съвсем ясно. Тя бе усетила вече погледи, които обръщат все по-малко внимание на красотата й, тя бе доловила, че има хора, които не ценят нейния ум или пък го отричат.
Когато някой поздравяваше госпожица Дьо Таверне, изпълнявайки нещо като задължение, той бързо се отделяше от нея и се усмихваше на друга жена. Всички тези особености не убягваха от проницателния поглед на Андре. Тя, чието сърце бе изпитало всички неприятности, без да почувства едно-единствено удоволствие, тя, която усещаше как вървят годините, съпроводени от досадни огорчения и мрачни спомени. През мъчителните безсънни нощи, припомняйки си предложените удоволствия от щастливите любовници от Версай, тя въздишаше с ужасна мъка: „А аз, Боже мой! А аз!“
Когато срещна Шарни в ужасния студ онази вечер, когато видя, че очите на младия мъж се насочват с любопитство към нея и малко по малко я обгръщат в някаква приятна мрежа, тя не почувства у него странната сдържаност, която й засвидетелстваха всички нейни ласкатели. За този човек тя бе жена. Той бе събудил у нея младостта, той бе съживил нещо у нея, той накара мрамора на статуите на Диана и Латона да поруменеят.
Госпожица Дьо Таверне се привърза изведнъж към този човек, който караше нещо в нея да се обнови, който бе направил тя да почувства своята жизненост. Тя бе също щастлива да вижда младия мъж, за когото не представляваше никаква загадка. В същото време се чувстваше нещастна при мисълта, че някоя друга жена щеше да отреже крилата на нейното лазурно въображение, щеше да обсеби мечтата й, едва излязла от златната врата. Нека ни бъде простено, че обяснихме по този начин защо Андре не последва извън кабинета на кралицата Филип, макар че тя бе страдала поради обидата, отправена към нейния брат, макар че за нея той бе някакъв идол, обожание, почти любов.
Госпожица Дьо Таверне, която не искаше кралицата да остане насаме с Шарни, нямаше намерение да участва в разговора, след като бяха изгонили брат й. Тя седна край камината почти гърбом към групата, образувана от кралицата — седнала, Шарни — прав и леко наведен, и госпожа Дьо ла Мот — застанала в рамката на прозореца, където лицемерната й стеснителност търсеше убежище, а любопитството й намираше възможност за по-добро наблюдение.
Няколко минути кралицата не каза нищо. Тя не знаеше как да направи връзката между един нов разговор и толкова деликатното обяснение, което току-що бе станало. Шарни, изглежда, страдаше и държанието му не беше неприятно на кралицата.
Най-сетне Мария-Антоанета наруши мълчанието и като отговаряше едновременно на собствената си мисъл и на мислите на останалите, изведнъж рече:
— Това доказва, че не ни липсват неприятели. Може ли да повярва човек, че във френския кралски двор се случват подобни гадости?
Шарни не отвърна.
— Какво щастие е човек да живее на вашите кораби — продължи кралицата, — под небесния свод и в открито море! Разправят ни на нас, живеещите на суша, за гнева и яростта на вълните. Е, господине, господине, погледнете се! Дали вълните на океана, най-яростните вълни, не са хвърляли върху вас пяната на гнева си? Техните силни удари не ви ли събаряха понякога на мостика? Случвало се е, нали? Е, добре, погледнете се, здрав сте, млад сте, почитан сте.