Колието на кралицата

— Но не е вярно — извика отчаяно и същевременно невинно кралицата. — Не е вярно, граф Д’Артоа се лъже, господин Дьо Таверне се лъже. Вие се лъжете, господин Дьо Шарни. Все пак човек може да се излъже.

Всички се поклониха.

— Хайде! — извика кралицата. — Да дойдат моите хора, всички, за да ги разпитат. Беше събота, нали?

— Да, сестро.

— Е, добре! Какво правих в събота? Да ми се каже, защото наистина полудявам и ако продължи така, аз самата ще повярвам, че съм ходила на този отвратителен бал в Операта; но ако бях ходила, господа, щях да ви кажа.

Изведнъж кралят се приближи, протегна с весел поглед ръце и лицето му се разведри.

— Събота — каза той. — Събота, нали, господа?

— Да, сир.

— Е, добре! — продължи той, все по-успокоен и все по-радостен. — Не друг, а вашата камериерка трябва да бъде попитана за това. Тя ще си спомни може би в колко часа влязох при вас този ден. Беше, мисля, към единадесет часа вечерта.

— А! — извика кралицата, зашеметена от радост. — Да, сир.

Тя се хвърли в ръцете му, после, изведнъж, зачервена и засрамена, че я гледат, скри лице в гърдите на краля, който нежно целуваше хубавите й коси.

— Е, добре! — каза граф Д’Артоа, изумен от изненада и от радост едновременно. — Ще си купя очила, но, Бога ми, не бих дал тази сцена и за един милион. Нали, господа?

Филип се беше облегнал смъртнобледен на ламперията. Шарни, леден и невъзмутим, току-що бе избърсал покритото си с пот чело.

— Ето защо, господа — каза кралят, за да засили произведеното от него впечатление, — ето защо кралицата не е могла да бъде същата нощ на бала в Операта. Вярвайте, ако искате; сигурен съм, че кралицата е доволна, че аз й вярвам.

— Е, добре — добави граф Д’Артоа, — господин Дьо Прованс да мисли каквото иска, но аз препоръчвам жена му по същия начин да докаже своето алиби за деня, за който я обвинят, че е прекарала нощта вън от дома си.

— Братко!

— Сир, моите почитания.

— Шарл, тръгвам с вас — каза кралят, след като целуна за последен път кралицата.

Филип не бе помръднал от мястото си.

— Господин Дьо Таверне — обади се строго кралицата, — няма ли да придружите граф Д’Артоа?

Филип се изправи изведнъж. Кръвта нахлу в главата му, в очите му. Едва не припадна. Намери сила само да се сбогува, да погледне Андре, да хвърли страшен поглед към Шарни и да потисне безумната си мъка. Той излезе.

Кралицата задържа при себе си Андре и господин Дьо Шарни. Андре чувстваше, че Филип би дал живота си, за да попречи на срещата между кралицата и Дьо Шарни, и признаваше, че самата тя има усещането, че сърцето й ще се пръсне. Ако тръгне да утешава Филип, както трябваше да направи, тя ще остави Шарни сам с госпожа Дьо ла Мот и кралицата. Долавяше го по израза на лицето на Жана, скромен, а едновременно приятелски.

Как да си обясним какво чувстваше? Беше ли това любов? О, любовта, щеше да каже тя, не се ражда, не става по-силна в студената обстановка на кралския двор. Любовта, това рядко цвете, обича да разцъфтява във великодушните, чистите, безупречните сърца. Любовта няма да пусне корени в сърце, натежало от спомени, в среда, вледенена от сълзи, които се натрупват години наред. Не, не такава беше любовта, която госпожица Дьо Таверне изпитваше към господин Дьо Шарни. Тя смело отхвърли подобна мисъл, защото се бе заклела да не обича нищо и никого на този свят. Но защо толкова страдаше, когато Шарни се обърна към кралицата с уважение и привързаност? Несъмнено това бе ревност.