Фантастично пътешествие II: Направление — мозъка
- Автор: Азимов Айзек
- Серия: Fantastic Voyage #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Радослав Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Фантастично пътешествие II: Направление — мозъка». Краткое содержание книги:
Като че ли заоблените обекти, които изпълваха пространството около тях и които мозъка на Морисън по-скоро изграждаше от отраженията на светлината, вместо наистина да ги вижда, се свиха. Приличаха на балони, чиито въздух изтичаше, докато околната течност започна да изглежда равномерна.
Заедно с изглаждането на течността, далечните големи макромолекули — протеините, нуклеиновите киселини, все още големите клетъчни структури — също започнаха да се смаляват, ставайки по-ясно очертани. Отразените искрици светлина се сгъстиха.
Клетъчната мембрана започна да се приближава и също стана по-лесно различима. Идваше все по-близо и по-близо. Всъщност корабът се намираше в тесния дендрит, който излизаше от клетката. Щом щяха да се увеличават до размерите на клетка, трябваше да станат много по-големи от този израстък.
Мембраната очевидно щеше да се сблъска с кораба и Морисън автоматично стисна зъби и се сви, за да посрещне удара.
Удар нямаше. Мембраната се приближи съвсем близо, а след това просто се разкъса и изчезна. Оказа се прекалено тънка и твърде слабо свързана, за да издържи последиците от натиска на миниатюризационното поле. Въпреки че корабът вече се беше деминиатюризирал до известна степен, все още бяха много, много по-малко от нормалния свят. Молекулите на мембраната при навлизането си в полето се смаляваха, изгубваха контакт една с друга, така че целостта на структурата се разруши.
Морисън очаровано наблюдаваше процеса. Околността изглеждаше хаотична, докато не започна да различава междуклетъчната джунгла от колагенови нишки, с която се бяха сблъскали преди да навлязат в неврона. Джунглата продължи да се свива, докато колагеновите клони и въжета не се превърнаха в нишки.
— Засега толкова — обяви Боранова. — Трябва да можем да преминем през някоя малка вена.
— При всяко положение — изсумтя Дежньов. — Нямаме много енергия.
— Сигурно ще стигне, докато си пробием път навън от черепа.
— Да се надяваме — каза Дежньов. — За съжаление си само капитан на кораба, не и на законите на термодинамиката.
Боранова поклати глава, като че ли искаше да го упрекне.
— Аркадий, нека да определят позицията ни и… не ме поучавай.
— Наталия, убеден съм, че не е наложително да определят позицията ни. Не би могла да бъде съществено различна от точката, в която напуснахме капиляра. За цялото си скитане сме преминали от единия неврон в съседния му. Разликата в позициите едва ли е измерима по нормалната микроскопична скала.
След няколко минути съобщиха координатите им.
— Както ви казах — рече Конев.
— Какво й е хубаво на позицията, Юрий? — попита Морисън. — Не знаем накъде сме насочени и можем да се движим само в тази посока, каквато и да е тя. След като възстановихме радиовръзката, не можем да завиваме.
— Е, след като има само една посока, ще тръгнем натам. Сигурен съм, че бащата на Аркадий е казал нещо по този въпрос.
Дежньов веднага заговори:
— Той казваше: „Щом има само едно възможно действие, решенията се взимат лесно.“
— Виждате ли? — рече Конев. — И ще се убедите, че независимо от посоката ще намерим пътя навън. Напред, Аркадий!
Корабът се насочи напред, разоравайки крехките колагенови нишки, премина през един неврон и разкъса някакъв аксон. Не беше за вярване, че доскоро се намираха в един от тези аксони и той им изглеждаше като магистрала широка сто километра.
— Да предположим, че Шапиров беше жив, щом се наложеше да излизаме от тялото — сухо каза Морисън. — Какво щяхме да направим?
— Какво искате да кажете? — попита Боранова.
— Имам предвид, каква алтернатива имаме на този начин на движение? Нямаше ли да се наложи да определим позицията си? И за тази цел нямаше ли да се наложи да установим връзка? И след това нямаше ли да сме способни да се движим само в една посока — напред? Нямаше ли да се наложи да се деминиатюризираме, за да не пътуваме еквивалента на десетки хиляди километра, вместо само няколко? Накратко, нямаше ли да се наложи да си пробиваме път през живите неврони на живия Шапиров, за да си проправим път навън така, както сега разкъсваме умиращите и мъртвите неврони?
— Е… да — потвърди Боранова.
— Тогава, къде е уважението към живото тяло? Всъщност ние се поколебахме да нарушим целостта на едно мъртво тяло.
— Албърт, трябва да разберете, че операцията е извънредна и използваме непригоден кораб. Нямаме друг избор. Във всеки случай, не беше ли ваше предложението да се деминиатюризираме на място, да строшим черепа и да оставим Шапиров без глава. Дори да беше жив, сегашния ни курс щеше да разруши десетина неврона, може би стотина, и едва ли това щеше да влоши забележимо положението на Шапиров. Мозъчните клетки умират през целия живот, също като червените телца.