Фантастично пътешествие II: Направление — мозъка
- Автор: Азимов Айзек
- Серия: Fantastic Voyage #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Радослав Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Фантастично пътешествие II: Направление — мозъка». Краткое содержание книги:
Боранова се надвеси над слабото сияние излъчвано от захранвания с батерии компютър. Освен светлината на компютрите на Боранова и на седящата до него Калинина, Морисън не виждаше нищо друго.В пълния мрак на клетката, разположена дълбоко в мозъка, не можеше да види как водните молекули се издуват и спадат.
Но не можеше да има никакво съмнение. Чувстваше вибрациите със стомаха си. В крайна сметка не осцилираха водните молекули. Осцилираше миниатюризационното поле и обектите в него, и той самият.
Всеки път щом корабът се разширяваше, което се виждаше като свиване на водните молекули, полето превръщаше част от енергията си в топлина и можеше да почувства вълната, която го облива. След това, щом Боранова вкараше енергия в полето и го принудеше да се свие, топлината изчезваше. За известно време осцилациите се забавиха и започнаха да отслабват.
Но след това вибрациите се засилиха и разбра, че Боранова се беше провалила. Не беше успяла да предотврати приближаващата спонтанна миниатюризация и след десет секунди щеше да е мъртъв. Той и всичко останали, и тялото, в което се намираха, щяха да експлодират в облак от водна пара и въглероден двуокис.
Почувства се замаян. Усети, че ще припадне и по свой страхлив начин ще изпревари смъртта със секунда, а последното му чувство ще бъде силен срам.
73.
Секундите минаваха и Морисън не припадаше. Размърда се леко. „Не трябваше ли вече да е мъртъв?“ Следващият въпрос беше неизбежен: Има ли живот след смъртта? Бързо отхвърли тази възможност.
Чуваха се нечии ридания. Не! Някой дишаше тежко.
Отвори очи и откри, че гледа в сумрака към Калинина. Тъй като цялата налична енергия отиваше в усилията да се предотврати деминиатюризацията на кораба, можеше да я види само на слабата светлина на компютъра й. Успя да различи приведената й глава, разрошената й коса. Дишаше със свистене през полуотворените си устни.
Морисън се огледа с неочакван прилив на надежда и живот. Като че ли осцилациите на кораба бяха намалели. Докато наблюдаваше отслабнаха още повече.
Калинина предпазливо спря и погледна встрани към него, а лицето и се изкриви в болезнена усмивка.
— Направих го — прошепна дрезгаво.
Светлината в кораба се засили бавно, почти колебливо и Дежньов изпусна дълбока, трепетна въздишка:
— Щом сега не умрях, надявам се да поживея още известно време. Както казваше баща ми: „Животът би бил непоносим, ако смъртта не беше още по-лоша.“ Благодаря ти, Наташа. Можеш завинаги да ми бъдеш капитан.
— Не бях аз — каза Боранова с толкова състарено лице, че Морисън нямаше да се изненада, ако видеше бели кичури в черната й коса. — Просто не успях да напомпя достатъчно енергия. Ти ли направи нещо, София.
Калинина беше затворила очи, но гърдите й все още се издигаха тежко. Размърда се леко, като че ли не желаеше да отговори на въпроса, като че ли не желаеше нищо друго, освен да се наслади за малко на живота.
— Не знам. Може би.
— Какво направи? — попита Боранова.
— Не можех просто да чакам смъртта. Направих кораба електрически двойник на Д-глюкозната молекула и се надявах, че клетката ще свърши нормалната си работа и ще реагира с молекулата на АТФ — аденозинтрифосфата. При тази реакция, корабът се свързва с фосфатна група и печели енергия. Надявах се, че тази енергия ще подпомогне миниатюризационното поле. След това неутрализирах кораба и фосфатната група отпадна. Отново Д-глюкоза, печалба на енергия, неутрализация и така нататък, отново и отново — тя спря за да си поеме дъх. — И пак, и пак. Пръстите ми се движеха толкова бързо, че не бях сигурна дали натискам правилните клавиши. Вероятно съм ги натискала. И корабът спечели достатъчно енергия, за да се стабилизира полето.
— Как се досети? — каза Боранова. — Никога не съм чувала за подобно предположение…
— Нито пък аз — отвърна Калинина. — Просто тази сутрин, преди да се кача на кораба, се чудех какво бих направила… или какво би направил някой друг, ако започне спонтанна деминиатюризация. Помислих си, че ще е нужна енергия, но ако кораб не може да подаде достатъчно, клетката не би ли могла да ни я даде? Ако е възможно, може да се осъществи само с АТФ, какъвто има всяка клетка. Не знаех дали ще се получи. Трябваше да изразходвам енергия, да променям електрическите характеристики на кораба и беше възможно да прахосам повече, отколкото да получа от АТФ. Или пък енергията от АТФ можеше да не въздейства на кораба по такъв начин, че да се противопостави на деминиатюризацията. Всичко беше въпрос на риск.