Фантастично пътешествие II: Направление — мозъка
- Автор: Азимов Айзек
- Серия: Fantastic Voyage #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Радослав Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Фантастично пътешествие II: Направление — мозъка». Краткое содержание книги:
— Цитоскелета — вмъкна Морисън.
— Благодаря, Албърт, дете мое — Дежньов направи широк замах с ръка. — Баща ми казваше: „По-важно е да познаваш самото нещо, отколкото името му.“ Все пак, не възразявам. Тези неща, каквото и да е името им, не спират нито клетъчния поток, нито кораба, но виждам проблясването им, когато преминаваме край тях. Е, сега проблясват по-бавно. Предполагам, че нишките не се движат, следователно ние се забавяме. И понеже не правя нищо, с което да намаля скоростта на кораба, допускам, че вътрешноклетъчния поток се забавя. Това се нарича логика, Албърт, така че не е нужно да ме образоваш по този въпрос.
— Мисля, че сме повредили клетката — каза слабо Калинина. В гласа й прозвуча угризение.
— Една клетка повече или по-малко няма да навреди много на Шапиров, особено при състоянието в което се намира — успокои я Морисън. — Все пак няма да се изненадам, ако наистина клетката е мъртва. В края на краищата предполагам, че корабът ме е последвал яростно, за което ви благодаря, и вероятно е вибрирал толкова силно, че трептенията са се предали на цялата клетка.
— Глупости — намръщи се Конев. — Ние сме с размерите на молекула, при това на малка молекула. Мислите ли, че каквото и да правим, независимо дали се движим или подскачаме, би могло да повреди цялата клетка?
— Не е нужно да спорим, Юрий — отвърна Морисън. — Изправени сме пред факт. Вътрешноклетъчният поток спира и това не е нормално.
— На първо място това е впечатление на Аркадий — заяви Конев, — а той не е невролог…
— Трябва ли да съм невролог, за да имам очи? — разпалено попита Дежньов, вдигайки ръка, като че ли искаше да удари другия.
Конев погледна Дежньов, но не потвърди забележката му.
— Освен това — продължи той — не знаем какво е нормално в една жива мозъчна клетка при това ниво на наблюдение. Може би в потока има затишия и завихряния, така че и да попаднем на нещо подобно, възможно е да е само временно.
— Свирите в гробище, Юрий — каза Морисън. — Истината е, че повече не можем да използваме тази клетка и нямаме достатъчно енергия, за да търсим наоколо друга.
Конев стисна зъби.
— Трябва да има още нещо, което да може да се направи. Не можем да се предадем.
— Наталия, вземете решение. Има ли някакъв смисъл по-нататъшното изследване на клетката? И имаме ли възможност да търсим друга клетка?
Боранова вдигна ръка и наклони глава в размисъл. Останалите се обърнаха към нея. Конев се възползва от възможността, сграбчи Морисън за ръката и го придърпа към себе си. Очите му бяха потъмнели от омраза.
— Защо смятате, че съм влюбен в… — той посочи с глава Калинина. — Какво ви дава право да мислите така? Кажете ми!
Морисън го погледна безучастно.
В този миг Боранова заговори, но думите й не бяха отговор на въпроса на Морисън.
— Аркадий, какво правиш?
Дежньов, който се беше привел над управлението на кораба, вдигна глава.
— Връщам проводниците в предишното положение. Сглобявам радиото.
— Казала ли съм да правиш подобно нещо?
— Необходимостта ми каза да го направя.
— Не ти ли се струва, че ще е невъзможно да завиваме? — попита Конев.
Дежньов изръмжа и отговори с мрачна ирония:
— А не ти ли се струва, че няма нужда от повече завои?
— Каква необходимост те кара да го правиш, Аркадий? — запита Боранова.
— Не мисля, че само тази клетка не е в ред. Температурата около нас спада. Бавно.
— По твоите пресмятания? — изсмя се Конев.
— Не. По показанията на корабните уреди. От фоновото инфрачервено излъчване, което получаваме.
— От него нищо не може да се заключи — възрази Конев. — При нашите размери улавяме твърде малко фотони. Нивото постоянно би варирало.
— Ето така — кимна Дежньов и бясно размаха ръка нагоре-надолу. — Но все пак, макар и да се мята като лодка в тайфун, средното ниво слиза все по-надолу и по-надолу — и ръката му се спусна още по-надолу, без да спира да трепти.
— Защо температурата трябва да спада? — каза Боранова.
— Е, хайде, Наталия — усмихна се мрачно Морисън. — Мисля, че знаеш защо. Знам, че и Юрий знае защо. Аркадий иска да открие причината и това го кара да сглобява радиото.
Последва неудобно мълчание, с изключение на пъшкането и профанското мърморене на Дежньов, който се бореше с проводниците.
Морисън се взря в заобикалящата ги панорама, която, след като отново включиха корабния прожектор, пак се виждаше по обичайния незадоволителен начин. Обграждаше ги обичайното блещукане на малките и големи молекули, които се носеха заедно с тях. След като Дежньов го беше споменал, забеляза периодичното отражение на светлината от въжетата, които се простираха пред тях и отминаваха с голяма скорост.