75.
Над кораба надвисна мрачно мълчание.
— Дали съм сигурен? Човекът беше на границата на смъртта от седмици. Клетъчният поток се забавя, температурата спада и от Пещерата, където използват всички уреди, които някога са били изобретявани, казват, че е мъртъв. Какво друго ни остава, освен да повярваме?
— Бедния Шапиров — въздъхна Боранова. — Заслужаваше по-добра смърт.
— Можеше да издържи още един час.
— Юрий, той не е имал право на избор — намръщи се Боранова.
Морисън почувства хлад. Досега беше забелязвал само червените телца, някакви частички от вътрешността на клетката, от вътрешността на неврона. Светът му беше ограничен до най-близката околност.
Поглед навън, през прозрачните стени на кораба и за първи път забеляза материята, пласт върху пласт. При сегашните мащаба, при размер на кораба колкото глюкозна молекула, а самият той не по-голям от атом, тялото на Шапиров беше по-голямо отколкото цялата Земя.
И ето, той беше тук, заровен в една планета от мъртва органична материя. Почувства, че траурната пауза се проточва прекалено дълго. По-късно щяха да имат време, но сега…
— Как ще се измъкнем? — попита с глас, може би по-силен отколкото трябваше да бъде.
Боранова го погледна изненадано, а очите й се разшириха. Морисън беше сигурен, че от скръб по Шапиров, беше забравила за миг, че трябва да излизат.
Прочисти гърлото си и с очевидно усилие придаде на гласа си обичайния делови тон:
— Като начало трябва да се деминиатюризираме малко.
— Защо само малко? — каза Морисън. — Защо веднага да не се деминиатюризираме до нормални размери? — след това, за да предотврати неизбежното възражение, добави — Ще причиним повреди на тялото на Шапиров, но той е мъртъв, а ние все още сме живи. Нашите нужди излизат на преден план.
Конев погледна укорително към Морисън.
— Албърт, дори и мъртвото тяло заслужава уважение, особено тялото на един велик учен като академик Пьотр Шапиров.
— Да, но определено не чак толкова, че да рискуваме живота си.
Нетърпението на Морисън нарастваше. Познаваше Шапиров бегло, повече от репутацията му. За него той не беше свръхчовека, какъвто беше за останалите.
— Като оставим настрана въпроса за уважението — намеси се Дежньов, — ние сме заобиколени от черепа на Шапиров. Ако се увеличим дотолкова, че да запълним черепа, ще трябва да го строшим с помощта на миниатюризационното поле, ще изгубим твърде много енергия и ще се деминиатюризираме експлозивно. Трябва да се измъкнем от черепа.
— Албърт е прав — заяви Боранова. — Да започваме. Ще деминиатюризирам кораба до размерите на клетка. Аркадий, поискай от хората в Пещерата да определят точното ни положение. Юрий, провери дали можеш да установиш позицията ни с церебрографа.
Морисън се загледа през корпуса към далечната клетъчна мембрана — един по-ярък и непрекъснат блясък, на чийто фон се виждаха случайните отражения на светлината от молекулите.
Първият признак за започващата деминиатюризация бе смаляването на молекулите. Всъщност това беше единствения начин, по който Морисън можеше да опише събитията.
