Задочни репортажи за България

Имах навика да ставам много рано, за да свърша с литературната си работа още преди обяд. След като напуснах инженерството, за близо десет години се издържах изключително от хонорари, което ме поставяше между неколцината чисто професионални писатели. Почти всичките ми останали колеги получаваха някаква редакторска заплата (понякога и две) или пък заемаха синекурна длъжност. Редакторството се смяташе за материално обезпечаване и малцина дръзваха да се откажат от удобствата, които то им носеше. Но както ще стане дума по-нататък, аз мисля, че именно топлият и уютен редакторски кабинет в крайна сметка се оказа нещо като приятен гроб за таланта и развитието на много писатели. Когато говорим за непознаване на живота, за отдалеченост от живите образи и проблеми на времето, за житейска неграмотност, много нещо трябва да се отдаде на тази изолираност на редактора от живота.

Обикновено около единайсет и половина слизах от Драгалевци в града, за да се оправям с разни редакции и издателства и за да се видя с познати и приятели. Понякога Ламар, който живееше край пътя под селото, ми се обаждаше по телефона да го взема с мене. Докато пътувахме, ние си говорехме за готвенето на вкусни яденета, на които бай Лальо беше голям специалист. Той познаваше мнозина от местните селяни и от време на време купуваше прясно телешко месо направо от тях за себе си и приятели. Сякаш спазвайки неписано споразумение, ние никога не говорехме за литература. Но слушайки него, а при други случаи мнозина от по-старите писатели, като Емилиян Станев, Георги Караславов, Багряна, Младен Исаев, Христо Радевски и други, аз бях изненадан да открия, че докато всички те имаха значителни, понякога твърде дълбоки и ярки познания за живота отпреди 30 или 40 години, дори от по-далечната нова българска история, техните знания за живота извън собствените им тесни кръгове в София или Драгалевци бяха по-малки от тези на прогимназиален ученик.

Бай Лальо можеше да говори дълго за стари троянски обичаи или хора от онова време, но той едва ли можеше да каже две думи за живота на днешните троянци. Особено катастрофално се чувствуваше тази разлика, когато някои от тях се опитваха по партийно поръчение или просто така да пишат на съвременна тема. Най-големите провали на такива безспорни писатели като Емилиян Станев са били в творческите им опити да се срещнат със своето време. Случаят с Емилиян е много показателен. Авторът на чудесната новела „Крадецът на праскови“ претърпя истинско унизително фиаско, когато се опита едва ли не да пренапише същата история в съвременни обществено-политически обстоятелства. Новелата „Язовецът“ е едно от най-лошите произведения на съвременна тема у нас. Почти същата съдба сполетя Георги Караславов, когато написа съвременната пиеса „Вуйчо владика“. Разработвайки една от най-популярните теми на нашето време, той показа удивително непознаване не само на съвременните обстоятелства, но и на съвременните характери. Но човек може някак да си обясни и приеме откъсване от съвременността на писатели, които принадлежат към други поколения. Онова, което не може нито да се приеме, нито да се оправдае, е опитът им да пишат, измисляйки несъществуваща съвременност. Затова цялото творчество на писателите от по-старото поколение не е и не може да бъде смятано като документ на нашето време.