По заповед на президента
- Автор: Кланси Том
- Серия: ryanverse #9
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «По заповед на президента». Краткое содержание книги:
— Има ли нещо? — попита диспечерът от „Радфорд“.
— Нищо. Повтарям, не виждаме нищо. Остава ни гориво за един час, край.
— Прието, гориво за един час — потвърдиха от „Радфорд“.
— Сър, последният курс на целта е бил три-четири-три, скорост две-девет-нула възела, скорост на падане деветстотин и четиринайсет метра в минута. Не е възможно да не е останало нищо — каза командващият операцията, като потупа картата. Капитанът сви рамене. На палубата чакаше спасителна пожарна група. Двама гмуркачи бяха облекли водолазните си костюми, екипажът на спасителната лодка също бе готов. Използваха всички бинокли на борда, за да търсят светлини или каквото и да било друго. Сонарът търсеше високочестотния сигнал на самолетния локатор. Този уред бе предназначен да издържа на силен удар и автоматично се активираше при допир до морска вода. Акумулаторът му позволяваше да работи в продължение на две седмици. Сонарът на „Радфорд“ беше достатъчно чувствителен, за да засече проклетото нещо от четирийсет и осем километра, а те се намираха точно в зоната на падане, определена от дежурните на радара. Нито корабът, нито екипажът му бяха участвали преди в такива спасителни операции, но постоянно правеха тренировки за такива случаи и всяка процедура се изпълняваше точно толкова съвършено, колкото можеше да желае командирът.
— Кораб на САЩ „Радфорд“, кораб на САЩ „Радфорд“, тук Ла Валета, край.
Капитанът вдигна микрофона.
— Ла Валета, тук „Радфорд“.
— Открихте ли нещо, край.
— Нищо, Ла Валета. Хеликоптерът ни претърси целия район, но досега не е открил нищо. — Вече бяха искали от Малта корекции в данните за последната скорост и курс на самолета, но той бе излязъл от обсега на цивилния радар още преди да изчезне от по-прецизния уред на разрушителя. Мъжете и от двата края на връзката въздъхнаха. И двамата знаеха как ще завърши всичко това. Издирването щеше да продължи още един ден, нито повече, нито по-малко, и нямаше да открият нищо. Вече бяха пратили телекс до производителя, с който го информираха, че един от самолетите им е изчезнал в морето. Представителите на „Гълфстрийм“ щяха да отлетят в Берн, за да проверят документите за поддръжка и другите данни за машината с надеждата да открият нещо, но навярно нямаше да успеят, с което целият случай щеше да бъде отнесен към колоната „неизвестни“ в нечия счетоводна книга. Но играта трябваше да се изиграе докрай, пък и, по дяволите, за екипажа на „Радфорд“ това щеше да е добра тренировка.
Навярно миризмата й подсказа, че нещо не е наред. Пътуването от летището завърши бързо. Навън все още беше тъмно и когато камионът спря, и лекарят, и сестрата бяха изтощени от дългия път. Първата им работа бе да пренесат сестра Жана Батист вътре. Едва тогава двамата за последен път свалиха предпазните си дрехи. Сестра Мария Магдалина приглади късата си коса и тежко въздъхна. Най-после можеше да се огледа и онова, което видя, я изненада. Мауди забеляза объркването й и още преди тя да успее да каже нещо, я поведе вътре.
Точно тогава ги връхлетя миризмата, познатата африканска миризма от пристигналите преди няколко часа маймуни. Това определено не беше нещо, което можеше да се свърже с Париж или с място, толкова чисто и подредено, колкото трябваше да е институтът „Пастьор“. Сестра Мария Магдалина се огледа и разбра, че надписите на стените не са на френски. Нямаше начин да разбере в каква ситуация е попаднала. Появи се войник, който я хвана за ръката и я отведе нанякъде, а тя бе прекалено смутена, за да възрази. Само погледна през рамо към небръснатия мъж в хирургически зелени дрехи.
— Коя е тази? — попита директорът на проекта.
— Според тяхната религия те не могат да пътуват сами. Трябва да пазят целомъдрието си — поясни Мауди. — В противен случай нямаше да мога да дойда с нашата пациентка.
— Още ли е жива?
— Да — кимна Мауди. — Би трябвало да успеем да я задържим така още три дни, може би четири.
— Ами другата?
— Не съм аз този, който трябва да реши.
— Винаги бихме могли да разполагаме с друг…
— Не! Това е варварство — възрази Мауди. — Такива неща са омразни на Господ.
— Ами онова, което възнамеряваме да направим, не е ли? — попита директорът. Явно Мауди бе прекарал прекалено много време в джунглата. Но не си струваше да се карат. Един заразен с ебола пациент им беше напълно достатъчен. — Измий се и после ще отидем да я видим.
Стаите бяха само четири и пред запечатаните им врати пазеха стражи. Мястото принадлежеше на иранската армия. Лекарите бяха военни и целият персонал се състоеше от хора с боен опит. Както можеше да се очаква, охраната беше строга. Мауди и директорът обаче бяха свалили пазачите на първия етаж и сега часовият натисна бутоните, за да отвори херметично затворената врата. Тя се отвори с хидравлично изсъскване, за да открие зад себе си още една. Можеха да видят как димът от цигарата на войника се всмука навътре. Добре. Въздушната система работеше както трябва. Двамата изпитваха странни предразсъдъци към собствените си сънародници. Бе за предпочитане всичко тук да е построено от чужди инженери — в Средния изток немците бяха най-популярни за такива неща, — но Ирак беше допуснал тази грешка, заради която сега съжаляваше. Уредните германци пазеха плановете на всичко, което строяха, и в резултат голяма част от проектите им се бяха превърнали в пепел след бомбардировките. И макар много от инсталациите в тази сграда да бяха купени от чужбина, всичко бе построено от местни специалисти. Самият им живот зависеше от точното изпълнение на всяка субсистема тук, но по този въпрос вече нищо не можеха да направят. Вътрешните врати не се отваряха, ако външните не бяха херметизирани. Системата действаше. Директорът ги активира и те се подчиниха.