По заповед на президента

Тази възможност означаваше също, че буквално си играеха със самата Смърт. И най-малката грешка можеше да е фатална. Директорът несъзнателно погледна нагоре към климатичната инсталация. Сградата беше предназначена точно за такива случаи. Навлизащият въздух бе съвсем чист, след като преминаваше през клапан, разположен в края на двестаметрова тръба. Излизащият от „горещите“ участъци въздух минаваше през една-единствена камера под налягане. Там се подлагаше на мощно ултравиолетово облъчване, тъй като честотата на радиацията с абсолютна сигурност унищожаваше вирусите. Въздушните филтри бяха напоени с химикали — сред които фенол, — за да се постигне същият резултат. Едва тогава той се изхвърляше навън, където за предотвратяването на възможността от разпространение на вирусите можеше да се разчита и на други естествени фактори. Филтрите — разделени на три отделни части — се сменяха с религиозна прецизност на всеки дванайсет часа. Ултравиолетовите лъчи, пет пъти по-мощни от необходимото, постоянно се следяха. Заобикалящото „горещата“ лаборатория атмосферно налягане съзнателно се поддържаше по-ниско, за да се застраховат от пробив в системата, и този факт даваше възможност да се преценява структурната цялост на сградата. За останалото… е, нали точно затова всички те бяха подготвени толкова внимателно по въпросите на безопасността на облеклото и процедурите с остри предмети.

Директорът също беше лекар, следвал в Париж и Лондон, но бяха минали години, откакто бе лекувал човек. Беше посветил последното десетилетие от живота си главно на молекулярната биология, по-точно на изучаването на вирусите. Знаеше за тях толкова, колкото и най-добрите специалисти, което означаваше съвсем малко. Знаеше например как да ги накара да се развиват и сега разполагаше със съвършена среда — човешко същество, превърнато от съдбата във фабрика за най-смъртоносния организъм, известен на хората. Никога не я беше познавал здрава, никога не бе разговарял с нея, никога не я бе виждал да работи. Това беше добре. Навярно бе способна сестра, както твърдеше Мауди, но всичко това оставаше в миналото, а и нямаше смисъл прекалено да се привързва към човек, който след три или най-много четири дни щеше да е мъртъв. Колкото по-дълго обаче живееше, толкова по-добре, за да можеше фабриката да свърши работата си, използвайки това човешко тяло като суровина, от която да произведе своя продукт и да превърне най-прекрасното творение на Аллах в Негово най-смъртоносно проклятие.