Странник в странна страна
- Автор: Хайнлайн Роберт Энсон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Странник в странна страна». Краткое содержание книги:
Ако някой прокурор беше достатъчно глупав да предяви обвинение, не успяваше да се наложи в съда. След като се опари два-три пъти, Фостър се погрижи всички обвинения срещу него да изглеждат като несправедлив тормоз. Нито една присъда срещу фостърит заради принадлежността му към църквата не бе потвърдена от Върховния съд.
Зад тази фасада беше Вътрешната църква — твърдото ядро от непреклонно отдадените на делото. Измежду тях се подбираха пастирите и светските водачи, иначе казано — пазителите на ключовете и създателите на стратегията. Те бяха „преродени“ отвъд греха, сигурни в мястото си Небесата… и единствени участници в мистериите за най-посветените.
Фостър ги подбираше с изострено внимание — лично, докато църквата се разрасна прекалено. Търсеше мъже като себе си и жени като своите съпруги-жрици — жизнени, убедени, упорити и свободни (или поне способни да се освободят, щом бъдат очистени от угризенията и колебанията) от оковите на ревността в най-човешкия й смисъл. Всички те бяха същински сатири и нимфи, защото Вътрешната църква беше онзи дионисиев култ, който липсваше на Америка и затова за него имаше огромен неразработен пазар.
Не подценяваше предпазливостта. Ако кандидатите бяха семейна двойка, посвещаваха ги заедно. Необвързаните пък трябваше да са привлекателни и агресивни. Внушаваше неуморно на пастирите, че мъжете трябва да са повече от жените. Никъде не е отбелязано като факт, че Фостър е изучавал предишните подобни култове, но явно беше наясно с факта, че повечето са се провалили заради собственическите претенции на пастирите към жените. Никога не допусна тази грешка. Нито веднъж не пожела да задържи жена само за себе си, дори да беше от съпругите му.
Нито пък се стремеше да разширява основната група. Междинната църква задоволяваше предостатъчно по-скромните нужди на паството. Ако успееше да намери в някой от храмовете само две двойки, достойни за „небесен брак“, беше доволен. Ако ли не — оставяше семената да покълнат и пращаше обиграни пастир и жрица да ги наглеждат.
Доколкото можеше, проверяваше кандидатите лично, заедно с някоя от жриците. И понеже двойката вече беше „спасена“ според нормите на междинната църква, почти нямаше рискове, особено с жените. Преценяваше старателно мъжа, преди да го остави на жрицата.
Преди да намери спасението, Патриша Пайвонски беше млада, омъжена и „много щастлива“. Имаше дете, обожаваше доста по-възрастния си съпруг. Джордж Пайвонски беше щедър и обичлив мъж с единствен недостатък… който често го правеше твърде замаян, за да прояви някак обичта си. Въпреки това Пати се смяташе за късметлийка. Вярно, Джордж понякога ставаше любвеобилен и с някоя клиентка… особено в по-ранните часове на деня, преди да му натежи пиенето. Разбира се, татуирането изискваше уединение. Пати проявяваше търпение. Когато Джордж засмука бутилката още по-свирепо, случваше се и тя да си уреди среща с някой клиент.
Но долавяше празнота в живота си, която не можа да запълни и змията, подарена от благодарен клиент. Каза, че заминавал в друга страна и не можел повече да се грижи за животното. Тя не се боеше от змии. Настани любимката си във витрината, а Джордж добави чудесна картина в четири цвята с надпис: „Я гледай къде стъпваш!“ На хората им хареса новата витрина.
Патриша събра още змии. Намираше утеха в тях. Но като дъщеря на ирландски католик и ирландска протестантка бе плод на въоръженото примирие между родителите си. Не изповядваше никаква религия.
Когато Фостър дойде да проповядва в Сан Педро, тя вече беше от „търсещите светлината“. Бе успяла да заведе Джордж на няколко неделни служби, но той отказваше да прогледне.
Фостър изслуша съвместните им изповеди. Когато се върна след половин година, завари ги толкова отдадени на вярата, че се зае лично с тях.
— И една минутка в тревоги не съм преживяла, откакто Джордж прозря светлината — каза тя на Майк и Джил. — Пак пиеше… но само в църквата и по малко. Когато нашият свят Фостър се върна, Джордж вече бе започнал Великото дело. Естествено, искаше да го покаже на Фостър… — Госпожа Пайвонски се запъна. — Деца, май не бива да ви казвам това.
— Тогава недей — натърти Джил. — Мила Пати, не искаме да правиш нищо, за което ще съжаляваш после. От „споделянето на вода“ трябва да ти стане леко.
— Ох… толкова искам да ви разкажа! Помнете, че това са църковни тайни, не бива да ги издавате на никого… както аз не бих ви издала за нищо на света.