Време за умиране
- Автор: Чайлд Ли
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «Време за умиране». Краткое содержание книги:
Мъжeтe oт клана Дънкан искат Ричъp да си oтидe – или да изчeзнe – защoтo сe тpeвoжат нe самo за миналoтo, нo и за цeнния тoваp, кoйтo oчакват. Дoставката закъснява, а клиeнтът им oбича тoчнoстта. Тoй e чoвeк, кoйтo нe бива да бъдe ядoсван. A кланът Дънкан e самo бpънка в началoтo на пpeстъпна вepига, oпасваща пoлoвината свят.
За Джак Ричъp би билo мнoгo пo-дoбpe да си тpъгнe вeднага. Hищo oт ставащoтo нe гo засяга личнo.
За Джак Ричъp тoва e напълнo нeвъзмoжнo. Защoтo има нeща, за кoитo си стpува да умpeш. Защoтo идва вpeмe, в кoeтo лoшитe наистина тpябва да бъдат наказани.
— Да — кимна Елинор Дънкан. — Сет ми призна, че бил спасен. Отдавна, когато все още разговаряхме. Каза, че Джейкъб го измъкнал от някаква унизителна ситуация. От алтруизъм или милосърдие. А може би от принципност. Аз му повярвах. После с течение на времето започнах да подозирам, че фамилията се занимава с нещо нередно. Разбира се, истината се оказа абсолютно различна от подозренията ми. Напълно различна, повярвай ми. Не можех да я приема. Не можех да се примиря с подобно нещо. Спасението на Сет беше доказателството. Дълго време съм била сляпа. Мислех си, че се занимават с доставката на съвсем други неща — дрога, оръжие, дори бомби.
— Какво те накара да промениш мнението си?
— Онова, което чувах. Откъслечни неща. Постепенно ми стана ясно, че превеждат хора. Но дори след като го разбрах, продължавах да си мисля, че става въпрос за обикновени нелегални имигранти. Като онези, които работят по ресторантите.
— Докато?
— Няма докато. Едва днес научих цялата истина. Можеш да ми вярваш. Но ставах все по-подозрителна. Парите бяха прекалено много. Възбудата — също. Лигите им течаха в буквалния смисъл на думата. Но дори и тогава не повярвах. Особено по отношение на Сет. Бях убедена, че ще се чувства отвратително, защото лично го е преживял. Не исках да допусна, че може да е точно обратното. Но се е случило. Предполагам, че само това е знаел. Само то му е доставяло наслада.
— Не съм психолог — обади се Ричър.
— Изпитвам ужасен срам — продължи Елинор. — Няма да се върна там. Те си мислят, че ще го направя, но аз просто не мога да ги гледам в очите.
— А какво ще правиш?
— Ще дам микробуса на онзи, който се съгласи да помогне на жените отзад. Като дарение. Или като подкуп. После ще замина някъде. Може би в Калифорния.
— Как?
— На стоп, като теб. А после ще започна на чисто.
— Трябва много да внимаваш. Пътищата са опасни.
— Знам. Но не ми пука. Имам чувството, че заслужавам всичко, което може да ми се случи.
— Не бъди чак толкова жестока към себе си. Все пак именно ти си извикала ченгетата.
— Но те така и не дойдоха — поклати глава тя.
Ричър замълча.
— Откъде знаеш, че съм ги повикала? — обърна се да го погледне тя.
— Все пак са дошли, образно казано — отвърна с въздишка той. — Но това е нещо, за което никой не се сети да ме попита. Никой не си направи труда да събере две и две. Всички знаеха, че пътувам на стоп, но никой не си зададе въпроса защо са ме свалили на кръстопът, който не води за никъде. Защо някой изобщо би спрял там? Нормалният човек не би тръгнал в тази посока или пък би продължил още сто километра на юг.
— Кой беше той?
— Ченге. От щатската полиция, в кола без обозначителни знаци. Не го сподели с мен, но то беше ясно. Не беше лош човек. Качи ме далеч на север, почти в Южна Дакота. Предупреди ме, че ще се наложи да ме свали на някое пусто място, защото просто пътувал напред-назад. Не стигнахме до подробности. Не разбрах защо го прави, нито пък дали възнамерява веднага да се връща обратно. Но той точно така постъпи. Отби на банкета, изчака ме да сляза и две секунди по-късно вече пътуваше обратно по пътя, по който бяхме дошли.
— Но защо?
— Джипиес и политика — отвърна Ричър. — Това беше първото ми предположение. Огромен щат като Небраска няма как да мине без вътрешни противоречия. Коя област се радва на внимание, коя е пренебрегната — ей такива неща. Затова си помислих, че те вземат предварителни защитни мерки. Снимки от джипиес системи като доказателство, че ходят навсякъде. Днес всички полицейски автомобили са оборудвани с уреди за проследяване, а хората в тях могат да бъдат призовани по всяко време пред съответната разследваща комисия. Но малко по-късно промених мнението си. Запитах се дали не става въпрос за някое фалшиво повикване, на което не са имали никакво намерение да се отзовават, но все пак е трябвало да прикрият задниците си по някакъв начин. Тоест да могат да докажат, че са се отзовали. По-късно пък си зададох друг въпрос — дали повикването в крайна сметка не е било фалшиво и дали не си се обадила ти.