Време за умиране
- Автор: Чайлд Ли
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «Време за умиране». Краткое содержание книги:
Мъжeтe oт клана Дънкан искат Ричъp да си oтидe – или да изчeзнe – защoтo сe тpeвoжат нe самo за миналoтo, нo и за цeнния тoваp, кoйтo oчакват. Дoставката закъснява, а клиeнтът им oбича тoчнoстта. Тoй e чoвeк, кoйтo нe бива да бъдe ядoсван. A кланът Дънкан e самo бpънка в началoтo на пpeстъпна вepига, oпасваща пoлoвината свят.
За Джак Ричъp би билo мнoгo пo-дoбpe да си тpъгнe вeднага. Hищo oт ставащoтo нe гo засяга личнo.
За Джак Ричъp тoва e напълнo нeвъзмoжнo. Защoтo има нeща, за кoитo си стpува да умpeш. Защoтo идва вpeмe, в кoeтo лoшитe наистина тpябва да бъдат наказани.
Събуди се на мръкване. Слънцето беше изчезнало на запад. Небето беше осветено единствено от бледите следи на зимния залез. Надигна се до седнало положение, после се изправи. Никакъв трафик. Но той беше търпелив човек. Майстор на чакането.
Десет минути по-късно на хоризонта се появи автомобил с включени фарове. Ричър смъкна качулката, за да добие по-малко застрашителен вид, зае нехайна поза и вдигна палец. Единият му крак стъпи на асфалта, а другият остана на банкета. Автомобилът се оказа по-голям от лека кола. Това личеше от разстоянието между фаровете. Висок и сравнително тесен. Товарен микробус.
Сив товарен микробус без прозорци.
Абсолютно еднакъв със сивите товарни микробуси, които бе зърнал в гаража на фамилията Дънкан.
Микробусът забави скоростта си на стотина метра от него. Механичният рефлекс в действие. Но забавянето продължи, докато кабината се изравни с него и спря. Шофьорът се наведе и отвори вратата откъм мястото за пътника. В кабината светна. Шофьорът се оказа Елинор Дънкан.
Беше облечена с черни джинси и подплатена шуба с ципове, които мътно проблясваха на светлината в купето.
— Здравей — рече тя.
Ричър не отговори. Очите му оглеждаха микробуса. Отвътре и отвън. Личеше, че идва от път. Каросерията беше покрита със засъхнала кал и белезникави ивици сол. Беше изминала наистина дълъг път.
— Доставката, нали? — подхвърли той. — Превозили са я с този бус.
Елинор Дънкан кимна.
— Съдържанието?
— Шест млади жени и десет малки момиченца — отвърна Елинор. — От Тайланд.
— Живи и здрави?
— Абсолютно. Взели са всички мерки да бъдат в добро състояние за продажба.
— Какво си направила с тях?
— Нищо.
— Тогава къде са?
— Тук, отзад.
— Какво?!
— Не знаехме какво да правим. Явно са ги подмамили с фалшиви обещания. Разделили са ги от семействата им. В крайна сметка решихме, че трябва да ги върнем по домовете им.
— А как ще го направите?
— Карам ги в Денвър.
— Какво има в Денвър?
— Тайландски ресторанти.
— Това ли е решението ви? Ресторантите?
— Не е чак толкова тъпо, колкото звучи, Ричър. Помисли малко. Не можем да ги закараме в полицията, защото са влезли нелегално в страната. Ще ги затворят вероятно за месеци. Това ще им се отрази много зле. Най-добре е да ги съберем с хора, които, ако не друго, поне говорят езика им. Ще бъдат в своя среда. Работещите в ресторантите поддържат връзка помежду си, нали? Някои от тях също са били вкарани нелегално. Може би ще могат да използват същата организация, но за извеждане от страната.
— Чия е идеята?
— На всички. Цял ден я обсъждахме, а после гласувахме.
— Страхотно.
— Ти имаш ли по-добра?
Ричър не отговори. Просто стоеше и гледаше сивата стена на микробуса, нашарена с ивици засъхнала кал. После вдигна ръка и опря длан в студения метал.
— Искаш ли да ги видиш? — попита Елинор Дънкан.
— Не — поклати глава той.
— Ти ги спаси.
— Спасила ги е щастливата случайност. Затова не искам да ги видя. Нямам желание дори за миг да зърна лицата им, защото неволно ще си представя какво щеше да се случи с тях без намесата на щастливата случайност.
Настъпи тежко мълчание. Моторът работеше на място, подухваше лек ветрец. Небето потъмняваше, въздухът ставаше по-студен.
— Не искаш ли да те закарам поне до магистралата? — попита Елинор Дънкан.
Ричър кимна и се качи в кабината.
* * *
Мълчаха в продължение на трийсет километра, чак до „Килиите“.
— Ти си знаела, нали? — попита Ричър.
— Не — отвърна Елинор Дънкан. — Всъщност да. Мисля, че знаех точно обратното. И наистина го знаех. С абсолютна сигурност. В края на краищата осъзнах, че се опитвам да убедя самата себе си.
— Знаеш откъде се е появил Сет, нали?
— Вече ти казах, че не знам. Още тогава, когато му открадна колата.
— Но аз не ти повярвах. Беше отговорила на цели четиринайсет въпроса без никакво колебание. Но когато те попитах за Сет, се запъна. Предложи ни питие. Искаше да спечелиш малко време за размисъл.
— А ти знаеш ли откъде се е появил Сет?
— Имам известни предположения.
— Да ги чуем — тръсна глава Елинор Дънкан.
— Фамилията си е падала по малки момиченца. Открай време. Били са пристрастени. Такива хора се събират в затворени общности. Във времето преди интернет са си писали по пощата и са провеждали тайни срещи. Разменяли си снимки и разни други неща. Организирали си сбирки. Нещо като тясно свързани групи по интереси. Предполагам, че са притиснали някоя група, която си е падала по момченца. Те преминали в нелегалност и се отървали от всякакви доказателства. Изпратили ги при приятели. Уж временно, докато отмине опасността. Но никой не се върнал за Сет. Собственикът му най-вероятно е бил пребит в затвора. Или ченгетата са му видели сметката в някоя килия. И хлапето останало при фамилията Дънкан. Но те нямали нищо против. Идеята да се сдобият със син без участието на жена им се сторила безкрайно привлекателна и Джейкъб го осиновил.