Време за умиране
- Автор: Чайлд Ли
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «Време за умиране». Краткое содержание книги:
Мъжeтe oт клана Дънкан искат Ричъp да си oтидe – или да изчeзнe – защoтo сe тpeвoжат нe самo за миналoтo, нo и за цeнния тoваp, кoйтo oчакват. Дoставката закъснява, а клиeнтът им oбича тoчнoстта. Тoй e чoвeк, кoйтo нe бива да бъдe ядoсван. A кланът Дънкан e самo бpънка в началoтo на пpeстъпна вepига, oпасваща пoлoвината свят.
За Джак Ричъp би билo мнoгo пo-дoбpe да си тpъгнe вeднага. Hищo oт ставащoтo нe гo засяга личнo.
За Джак Ричъp тoва e напълнo нeвъзмoжнo. Защoтo има нeща, за кoитo си стpува да умpeш. Защoтo идва вpeмe, в кoeтo лoшитe наистина тpябва да бъдат наказани.
Джейкъб и Сет Дънкан се отдалечиха на трийсетина метра от пожара, подгонени от животинския инстинкт за самосъхранение. После спряха и се обърнаха, самотни и незначителни сред огромната пустош. Видяха джипа и по лицата им се изписа недоумение. Той беше от техните, караше го едно от техните момчета, което изобщо не си беше направило труда да им помогне. После зърнаха и пикапа на Дороти Коу в обратната посока, отново се обърнаха към джипа и започнаха да проумяват. Спогледаха се и хукнаха отново. Този път в различни посоки.
Ричър вдигна телефона.
— Представи си един часовников циферблат — рече той. — Аз съм на девет нула-нула, а вие сте на дванайсет. Джейкъб бяга към десет нула-нула, а Сет към седем. Сет е мой, а Джейкъб е ваш.
— Разбрах — отвърна Дороти Коу.
Ричър вдигна крак от спирачката и завъртя волана с една ръка. Джипът описа широк и ленив завой, насочвайки се отначало на север, а после на изток, като подскачаше по неравния терен. Страничното стъкло бързо се нагря от пламъците на пожара. Пред него Сет се препъваше по замръзналата пръст. Седемдесет метра го деляха от асфалтирания път. В ръката си държеше нещо.
— Джейкъб има оръжие — прозвуча гласът на Дороти Коу.
— Какъв тип?
— Пистолет. Или по-скоро револвер. Не мога да видя добре, защото колата подскача.
— Намали и го огледай добре.
Изтекоха десет дълги секунди, после тя се обади:
— Според нас това е обикновен револвер с барабан за шест патрона.
— Той използва ли го?
— Още не.
— Ясно. Дръжте го под око, но не се приближавайте. Той няма къде да отиде. Нека се поумори.
— Разбрано.
Ричър остави телефона на съседната седалка и продължи на юг след Сет, като поддържаше дистанция от около трийсетина метра зад него. Сет наистина много бързаше. И без помощни средства Ричър беше готов да се обзаложи, че и в неговата ръка се поклаща револвер, може би близнак на онзи, който държеше баща му.
Ричър нави волана и леко увеличи скоростта. Разстоянието до беглеца намаля на двайсетина метра. Размахал ръце и отметнал глава, Сет бягаше с всички сили. В ръката си наистина държеше пистолет. С късо дуло, не по-голямо от показалец. До асфалтовия път оставаха четирийсет метра. Ричър нямаше представа защо Сет се бе насочил към него. Не виждаше никакъв смисъл в това. По асфалтовата лента нямаше никакво движение. От двете му страни се простираше равна земя чак до хоризонта. Може би ставаше въпрос за проблем на поколенията. Може би най-младият Дънкан разчиташе на общинската инфраструктура за спасението си. А може би искаше да се върне у дома, където разполагаше с по-сериозни оръжия. Посоката на движението му беше горе-долу правилна. Но ако наистина бе така, значи той или бе напълно отчаян, или бе най-големият оптимист на света. Трябваше да пробяга повече от три километра, но беше преследван от автомобил.
Ричър остана на двайсет метра зад него и продължи да го наблюдава. Далеч зад гърба му се разнесе силен тътен. Беше се взривила последната газова бутилка. Огледалото за обратно виждане се запълни с рояк от искри. Пред него Сет продължаваше да тича.
В следващия миг той изведнъж се закова на място и се обърна. Стисна револвера с две ръце, разкрачи крака и се прицели. Алумуниевата шина на лицето му мътно проблясваше. Гърдите му ускорено се надигаха и отпускаха, крайниците му трепереха. Въпреки че беше хванат с две ръце, револверът описваше кръгове с големината на баскетболна топка. Ричър спря, включи на задна и се отдалечи на трийсет метра. Чувстваше се напълно сигурен. Между него и оръжието имаше масивен 8-цилиндров двигател, а и шансовете на един задъхан нетрениран човек да улучи самата кола от трийсет метра разстояние бяха малки, дори незначителни. Да не говорим за директен изстрел през предното стъкло, чиито шансове предвид сложната траектория бяха пълна нула.
Сет стреля три пъти в бърза последователност. С рязко натискане на спусъка и силен откат на ръкохватката. Дулото подскочи нагоре-надолу, без никакъв контрол на страничното отклонение. Ричър дори не мигна. Проследи трите пламъчета с професионален интерес, като се опитваше да идентифицира оръжието. Не успя, защото трийсет метра бяха все пак значително разстояние. На пазара имаше револвери със седем и осем патрона в барабана, но те се срещаха сравнително рядко. Затова стигна до заключението, че в случая ставаше въпрос за обикновен револвер с шест патрона, три от които вече бяха изстреляни. Телефонът на съседната седалка разтревожено изписука.
— Добре ли си? — попита Дороти Коу. — Чухме изстрели!
— Всичко е наред — отвърна Ричър. — А вие как сте? Има опасност тоя да улучи по-скоро вас, отколкото мен.