Време за умиране
- Автор: Чайлд Ли
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «Време за умиране». Краткое содержание книги:
Мъжeтe oт клана Дънкан искат Ричъp да си oтидe – или да изчeзнe – защoтo сe тpeвoжат нe самo за миналoтo, нo и за цeнния тoваp, кoйтo oчакват. Дoставката закъснява, а клиeнтът им oбича тoчнoстта. Тoй e чoвeк, кoйтo нe бива да бъдe ядoсван. A кланът Дънкан e самo бpънка в началoтo на пpeстъпна вepига, oпасваща пoлoвината свят.
За Джак Ричъp би билo мнoгo пo-дoбpe да си тpъгнe вeднага. Hищo oт ставащoтo нe гo засяга личнo.
За Джак Ричъp тoва e напълнo нeвъзмoжнo. Защoтo има нeща, за кoитo си стpува да умpeш. Защoтo идва вpeмe, в кoeтo лoшитe наистина тpябва да бъдат наказани.
62
Докторът и съпругата му ги чакаха на пътя, сгушени в кабината на пикапа. Ричър и Дороти спряха пред тях и слязоха. Докторът и съпругата му направиха същото. Събраха се между двете коли и обърнаха поглед към къщите на Дънкан. От тях бяха останали само комините, под които лежаха почернели греди. Те все още горяха, но с ниски пламъци и не толкова интензивно. Димът се издигаше почти вертикално нагоре и образуваше голям черен облак. Той беше единственото нещо, което се движеше. Слънцето беше високо над него, а останалата част от небето синееше.
— Чака ви много работа — обади се пръв Ричър. — Съберете останалите. Да вземат кирки и лопати. Изкопайте дълбоки дупки. Наистина дълбоки. После съберете мършата и я хвърлете в тях. Обаче трябва да оставите и малко свободно място. Микробусът им скоро ще се появи, а шофьорът е виновен точно толкова, колкото и всички останали.
— Трябва да го убием, така ли? — попита докторът.
— Ако искате, погребете го жив — сви рамене Ричър.
— А ти си тръгваш?
— Заминавам за Вирджиния — кимна Ричър.
— Не можеш ли останеш още ден-два?
— Нещата вече са във ваши ръце. Аз бях дотук.
— А какво да правим с футболистите у дома?
— Пуснете ги да си вървят. Посъветвайте ги да напуснат града. Те с радост ще го направят, защото вече няма какво да търсят тук.
— Но сигурно ще разкажат на някого какво е станало — поклати глава докторът. — Или някой ще види пушека. Вероятно ще се появят и ченгетата.
— Хвърлете цялата вина върху мен — отвърна Ричър. — Спокойно им кажете името ми. Докато разберат къде съм, аз вече ще бъда другаде.
Качиха се в джипа и установиха, че в резервоара има бензин за още около сто километра. Решиха Дороти Коу да го откара петдесет километра на юг, а после да се върне обратно. А за зареждането с гориво да му мисли Джон, собственикът на колата.
Първите петнайсет километра изминаха в мълчание. Дороти се обади едва когато подминаха изоставената постройка край пътя и пред очите им отново се ширна правото като конец шосе.
— Каква има във Вирджиния? — попита тя.
— Една жена — отвърна Ричър.
— Твоята приятелка?
— Не, просто разговаряхме по телефона. Преди време държах да я видя на живо, но вече не съм толкова сигурен. Поне засега. Не и с този външен вид.
— Какво ти е на външния вид?
— Носът ми, разбира се — отвърна той и приглади лепенката с две ръце. — Ще му трябват поне две седмици, за да възвърне нормалния си вид.
— Как се казва жената във Вирджиния?
— Сюзан.
— Според мен трябва да я видиш. Ако тази Сюзан има проблем с външния ти вид, значи не си струва да се срещаш с нея.
Спряха на някакво безлично място край пътя, което отстоеше приблизително на равно отстояние от „Аполо Ин“ и „Килиите“. Ричър отвори вратата.
— Добре ли е тук? — попита Дороти Коу.
— На мен ми е добре навсякъде — отвърна Ричър. — А ти как ще се почувстваш, като се прибереш у дома?
Тя седеше за волана, без да помръдва. Яка и силна шейсетгодишна жена. Малко съсипана от тежкия труд на полето, но повече съсипана от мъка. Изглеждаше уморена, но видимо по-добре от преди. Без да задава повече въпроси, Ричър слезе на банкета и затръшна вратата. Тя го погледна през страничното стъкло, после се обърна напред. Джипът описа широк завой и пое по обратния път на север. Ричър придърпа шапката над ушите си, пъхна ръце в джобовете и се приготви за дълго чакане. Беше сигурен, че все някой щеше да го качи в неговата посока.
Чакането се оказа наистина дълго. През първия час не мина нито една кола. После на хоризонта се появи някакъв автомобил. Измина цяла минута, преди да се приближи достатъчно, за да може да го различи. Малка вносна кола. Може би японска, може би тойота или хонда. Стара, с избеляла от времето синя боя. Преживяла поне шест собственици. Ричър стъпи на асфалта и вдигна палец. Колата намали скоростта си, което все още не означаваше нищо. Чист рефлекс. Очите на шофьора се извиват надясно, кракът му автоматично се вдига от газта. В случая шофьорът беше млада жена, вероятно студентка в колеж. С дълга руса коса. Колата ѝ беше претъпкана с разни вещи.
Очите ѝ се спряха върху него, но само за миг. После кракът ѝ натисна газта и колата се стрелна покрай него със сто километра в час. Блъсна го вълна студен въздух, разлетяха се ситни камъчета, скърцането на гумите бързо заглъхна. Ричър остана да гледа след нея. Беше взела правилно решение. Самотните жени не бива да спират посред пустошта, най-малкото за да вземат на стоп някакъв рошав гигант с тиксо на лицето.
Върна се и отново седна на банкета. Връхлетя го умората. Не беше мигнал от предишната сутрин, когато Дороти Коу дойде да почисти стаята му в мотела на Винсънт. Придърпа качулката си над шапката и легна на земята. Преплете глезени, скръсти ръце на гърдите си и заспа.