Време за умиране
- Автор: Чайлд Ли
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «Време за умиране». Краткое содержание книги:
Мъжeтe oт клана Дънкан искат Ричъp да си oтидe – или да изчeзнe – защoтo сe тpeвoжат нe самo за миналoтo, нo и за цeнния тoваp, кoйтo oчакват. Дoставката закъснява, а клиeнтът им oбича тoчнoстта. Тoй e чoвeк, кoйтo нe бива да бъдe ядoсван. A кланът Дънкан e самo бpънка в началoтo на пpeстъпна вepига, oпасваща пoлoвината свят.
За Джак Ричъp би билo мнoгo пo-дoбpe да си тpъгнe вeднага. Hищo oт ставащoтo нe гo засяга личнo.
За Джак Ричъp тoва e напълнo нeвъзмoжнo. Защoтo има нeща, за кoитo си стpува да умpeш. Защoтo идва вpeмe, в кoeтo лoшитe наистина тpябва да бъдат наказани.
— Не искам — поклати глава той.
— Излишно е да се тревожиш за мен. Просто искам да съм сигурна, че доказват вината на фамилията, най-вече на Джейкъб. Че са неоспорими улики. Искам да го знам, преди да приключим с него.
— Неоспорими са — рече Ричър. — Сто процента.
Дороти Коу кимна и включи на скорост. Джипът се разклати и бавно потегли. Колелата захрущяха по замръзналата пръст.
— Питахме се какво ще стане оттук нататък — сковано подхвърли тя.
— Ще се свържете с превозвач от друга община или ще работите с Елинор.
— Не, имах предвид хамбара. Докторът казва, че трябва да го изгорим из основи, но аз не съм сигурна, че това е правилно.
— Сами ще решите.
— Ти как би постъпил?
— Не мога да кажа. Решението трябва да бъде ваше.
— Кажи ми.
— Бих заковал портата и не бих стъпил повече там — рече с въздишка Ричър. — Бих оставил всичко да обрасне с цветя.
С това разговорът приключи. Приближиха се на петдесет метра от Джейкъб Дънкан и се приготвиха да действат. Джейкъб продължаваше да тича, но неособено бързо. Личеше, че е накрая на силите си. Препъваше се и влачеше крака. Един нисък и дебел мъж със слаби дробове и сковани крака, изпитващ всички болки и неудобства, които идват с възрастта. В ръката си държеше револвер, който беше точно копие на онзи у Сет. Същата никелирана стомана, същата къса цев. По всяка вероятност още един „Смит-60“, който може би щеше да се окаже също толкова неефективен в ръцете на изтощения възрастен мъж, който дишаше тежко, а мускулите му трепереха от прекомерните усилия.
— Как ще го направим? — попита Дороти Коу.
— Задмини го отляво. Нека проверим дали има сили за бой.
Нямаше. Ричър натисна копчето за сваляне на страничното стъкло и извади навън ръката си с глока. Дороти натисна газта и бързо започна да настига Джейкъб. Откъм лявата му страна. Той не направи опит да се обърне и да стреля. Само отскочи встрани и продължи да се препъва напред, отклонявайки се с един-два градуса от избрания маршрут.
— Сега ще опишеш широк кръг и ще се насочиш към гърба му, отдясно — рече Ричър.
— Добре — кимна Дороти. — За Маргарет.
Джипът описа пълен кръг и излезе на първоначалната си позиция. Но вече значително по-близо. Дороти изправи волана, после рязко натисна газта. Тежката машина подскочи и се втурна напред, вече по права линия. Десет метра, после двайсет, трийсет. Джейкъб Дънкан ужасено погледна през рамо и хукна наляво. Дороти Коу инстинктивно завъртя волана в обратна посока. Реакцията на примерен водач с четирийсет години стаж без нито едно произшествие. После се коригира. Левият фар улучи Джейкъб в гърба и дясното рамо. Револверът излетя от ръката му. Тялото му се претърколи и рухна на земята.
— Обратно, бързо! — заповяда Ричър.
Но Джейкъб Дънкан не стана. Лежеше по гръб, подвил единия крак под тялото си. Ноктите му дращеха пръстта, главата му се тресеше, очите му бяха отворени и бясно се въртяха в орбитите си. Нагоре и надолу, наляво и надясно. Револверът беше паднал на три метра от него.
Дороти Коу се върна обратно, спря на няколко крачки встрани и попита:
— А сега какво?
— Според мен трябва да го оставим тук — отвърна Ричър. — Мисля, че си му счупила гръбнака. Ще умре бавно.
— Колко бавно?
— Час, може би два.
— Не знам… — колебливо проточи тя.
— В такъв случай иди и го гръмни в главата — подаде ѝ глока Ричър. — Но това би било милост, която тоя тип не заслужава.
— Ти го направи.
— С най-голямо удоволствие. Но това е твой дълг. Двайсет и пет години си чакала възмездие.
Тя бавно кимна и сведе очи към глока, който лежеше в дланите ѝ като разтворена книга. Гледаше го така, сякаш никога не беше виждала подобно нещо.
— Има ли предпазител? — попита.
— Не — поклати глава Ричър. — Тези модели нямат предпазители.
Тя отвори вратата. Първо спря на стъпенката, а после скочи на земята. Обърна се и го погледна.
— За Маргарет — отново прошушна тя.
— И за всички останали — добави Ричър.
— И за Арти, моя съпруг.
Докосна с длан отворената врата и тръгна напред. Бавно и неохотно. Със ситни стъпки. Десет, единайсет, дванайсет. Кратко разстояние, превърнато в дълго пътешествие. Джейкъб Дънкан престана да мърда и я следеше с очи. Тя спря пред него. Ръката с пистолета незабележимо се отдели от тялото ѝ. Сякаш не искаше да има нищо общо с него, сякаш оръжието беше нещо отделно, напълно самостоятелно. Устните ѝ се размърдаха, но Ричър не чу какво казва. Пистолетът се насочи надолу, пръстът ѝ натисна спусъка. Един, два, три изстрела. После още три. В бърза последователност. После Дороти Коу се обърна и бавно започна да се отдалечава.